.
Завистта се счита от повечето хора за дребнаво, повърхностно чувство, тоест служи за получовешко прикритие на толкова нечовешка емоция, че тези, които я изпитват, рядко я признават дори пред себе си.
Човечеството живее със завистта, наблюдава проявленията й и в различна степен бива опустошено от нея през безбройните векове.
Въпреки това не може да разбере значението й, за да й се противопостави.
Днес завистта е лайтмотивът и собственият живот на нашата култура. Тя е навсякъде около нас, давим се в нея, някои от носителите й открито и безсрамно признават, че завистта съществува.
Но хората не говорят за това и особено много се страхуват да назоват чувството, както първобитните ни предци някога се страхували да назовят дявола.
Чувството е: омразата към доброто, защото е добро.
Тази омраза не е омерзение против приетите норми за доброта, с които мнозина не са съгласни.
Например, ако дете се отвращава от примера за друго послушно дете, на което трябва да подражава, не е омраза към добротата: детето не счита момчето-пример за добро – отвращението е резултат от сблъсъка на ценностите на детето с тези на възрастните, въпреки че то е твърде малко, за да го разбира така.
Ако човек не счита алтруизма за нещо добро и отхвърля обожанието му от някои „хуманисти“, това също е сблъсък между неговите ценности с тези на другите, а не омраза към доброто.
Омразата към доброто, защото е добро означава да мразиш съзнателно/подсъзнателно това, което считаш за добро.
Означава омраза към човек, притежаващ ценност или добродетел, която считаш за желана.
Ако дете иска да има добри оценки в училище, но не може или не иска да ги постигне и намрази децата, които могат – това е омраза към доброто.
Ако някой счита интелигентността за ценност, но се измъчва от съмнения в себе си и намрази хората, които за него са интелигентни, това е омраза към доброто.
В случая не е толкова важно какви ценности човек избира, въпреки че ирационалните ценности допринасят за формирането на завистта.
Основният фактор и определящата характеристика са в емоционалния механизъм, работещ в обратна посока – омраза, насочена не към човешките пороци, а към човешките добродетели.
Всъщност, емоционалният механизъм не работи в обратна посока, а действа еднозначно: носителите му не изпитват любов към злото – емоциите им са ограничени в омраза или безразличие.
Невъзможно е да изпитваш любов, която е отговор на ценностите, ако автоматичната реакция към ценностите е омраза.
Във всички случаи този вид омраза е тежко заплетен в оправдания. Най-разпространеното: „Не го мразя за това, че е интелигентен, а защото е самонадеян.“
Но когато поискаш доказателства за самонадеяността на жертвата, получаваш несвързани обобщения: „Той е нахален, инат, егоист“, завършващи с неясни обвинения: „Той е интелигентен и го разбира.“
Но защо да не го разбира? Празен поглед. Да го крие ли? От кого да го крие? Неопределеният, винаги безмълвен отговор е: „От хора като мен.“
Тези мразещи обаче приемат и дори се възхищават на самонадеяния спектакъл, изигран от някой заради тях – хора, които се изхвърлят, хвалят се с въображаемите си добродетели и постижения и по този начин излагат на показ собствената си неувереност.
Това, естествено, е ключът към същността на омразата. Мразещите не могат концептуално да различават „самонадеяност“ от заслужена гордост, но „инстинктивно“ правят разликата чрез автоматизираното си чувство за живот.
Тъй като малцина са пълноценни, изградени личности често в дадена ситуация е трудно да се каже дали някой е мразен заради добродетелите му или заради действителните му недостатъци.
Човек може да разбере същността и причините за емоциите си само чрез упорито, съзнателно душевно себетърсене.
Но себетърсенето е умствен процес, яростно отбягван от мразещите, което им дава неограничен брой оправдания.
Когато оценяваме емоционалните отговори на околните, става ясно, че е изключително трудно да се определят причините, особено ако са замесени сложни лични отношения.
Следователно в общите, безлични реакции към хората от улицата, към случайните познати, общестевени фигури или събития, които нямат пряко влияние върху личния живот на мразещите, може изцяло и безпогрешно да се разбере омразата им към доброто.
Най-ясното проявление е отношението на човек, за когото е обичайно да отрича нечий успех, щастие, постижения или късмет; човек, за когото е удоволствие нечий провал, нещастие или лош късмет.
Това е чиста, „беззлобна“ омраза към доброто, задето е добро: мразещият нищо не губи ли печели в такива случаи, за него няма материална печлба и екзистенциален мотив, той не придобива познание, освен факта, че друг човек не е успял и се е провалил.
Тези реакции са кратки, небрежни и по правило инстинктивни. Но ако сте били свидетели на това, вие сте видели оголеното лице на злото.
Не бъркайте тази реакция с отричането на незаслужения успех или със задоволството от заслужения провал – те са причинени от чувството за справедливост, което е напълно различно, с различни емоции: в такива случаи човек изпитва възмушение, не омраза; облекчение, не злорадство.
На повърхността се счита, че причината за омразата към доброто е завистта. Определението за завист в речника: „1. чувство на недоволство или ревност, насочени към околните, притежаващи преимущества, успех, собственост; 2. желание за преимущество, притежавано от околните“.
В същия речник пише: „Да завиждаш е да чувстваш омерзение към някой, който притежава и е постигнал това, което ти искаш да притежаваш и постигнеш.“
Определението включва много емоционални реакциии, родени от различни причини. В изместен смисъл втората дефиниция е по-невинна и противополжна на първата.
Например, ако бедняк изпита моментна завист към богат човек, това чувство всъщност е желание за богатство, не е насочено пряко към богатия и засяга само богатството му.
Обобщено, чувството е: „Как искам да имам неговия доход /къща, кола, палто/.“ В резултат беднякът може да се амбицира и да подобри финансовото си положение.
Емоциите не са толкова невинни, ако се изразяват в лично отрицание: „Искам да бъда като него.“ В резултат имаме човек второ качество, който живее над възможностите си и се бори да бъде като съседите си.
Емоциите са още по-малко невинни, когато: „Искам неговата кола /палто, къща, фирма/“. В резултат имаме престъпник.
Но те са все още човешки създания в различни фази на неморалност в сравнение с античовеците, чиито чувства са: „Мразя този човек, защото той е богат, а аз не съм.“
Завистта тук е част от чувствата на създанието, но това е повърхностна, полууважавана частица, подобно на айсберг с чист леден връх и живо, потопено гниещо тяло.
Завистта може да се определи като полууважавана, защото в нея има желание за материална собственост, а това е естествен човешки стремеж.
Но дълбоко в себе си създанието няма такова желание: то не иска богатство, а иска околните да бъдат бедни.
Това е кристално ясно в много по-злобната омраза, прикрита като завист към хората с лични качества: омраза към мъж или жена, задето са красиви, интелигентни, успешни, честни, щастливи.
Тук създанието не иска и не прави усилие да подобри външния си вид, да развие или използва ума си, да се бори за успех, да бъде честно и щастливо /никога не може да бъде щастливо/.
То знае, че обезобразяването, умственият срив, провалът, неморалността, бедността на жертвата му, няма да му дадат нейните ценности.
То не иска тези ценности – иска тяхното унищожение.
Те не желаят собствеността ви – желаят вие да я загубите; те не искат да успеят – искат вие да се провалите, не искат да живеят – искат вие да умрете; те нищо не желаят, те мразят съществуванието… /Атлас изправи рамене/
Създанието е изпълнено с бездънно зло, защото познава ценностите и може да ги разпознава в хората. Ако то беше само неморално, би било безразлично и нямаше да има способността да различава добродетелите от недостатъците.
Но създанието има тази способност и осъзнаването на ценностите се превръща чрез механизма на емоциите в омраза, а не в любов, желание или възхищение; именно това е основното в покварата му.
