.

Името на Мартин Скорсезе е смятано за синоним на велико кино. Почти няма актьор, който да не мечтае да работи под неговата режисура. 

С над 50 заглавия във филмовата си кариера, един спечелен „Оскар“ и близо 60 продуцентски проекта Мартин Скорсезе прави от киното онова, заради което хората го наричат „изкуство“.

Остри кадри, близки планове, тишината в сцените, динамичният разказ, неконвенционалните персонажи са онези неща, които правят Скорсезе отличителен, запомнящ се, забележителен.

Израснах в квартал, в който поределението за „мъж“ беше да можеш да влезеш в бара, да пребиеш всички и да си излезеш като във филм на Шварценегер. И в същото време баща ми искаше да ми обясни своята представа за мъжествеността, която до голяма степен се основаваше на нравствени устои.

Моята астма ме изолираше от всички останали деца. И така, в тази изолация бях принуден да си мисля, че не мога да се занимавам с неща, коити изискват физическа сила. Трябваше да бъда много внимателен и да се пазя. Така че ритуалът да ходя на кино с татко – нямаше значение на какъв филм – стана нещо много важно за мен.

Когато ходиш на църква, усещаш вярата в себе си. В киносалона беше същото. Имаше филми, коити ми въздействаха повече от останалите, но вярата в киното винаги беше с мен. Вярата, че ще бъда отведен на пътешествие, че ми предстои някакво вълнуващо пътуване. Плакатите пред киносалона ти продават мечти. И когато влезеш в салона, мечтата се сбъдва, поне донякъде.

В света, в който израснах, нямаше нищо по-лошо от предателството. Предателството е свързано с любовта. Свързано е с любовта между хората и начина, по който предават тази любов. Защото между тези хора има връзка. 

Дори когато нямаш нищо друго, трябва да съхраняваш честта си. За да можеш да излезеш на улицата.

Като младеж бях обмислил възможността да следвам в духовна семинария, но бях осъзнал, че подбудите ми не са съвсем правилни – основната причина би трябвало да е мисълта за другите, а не за теб самия. А аз щях да използвам това призвание, за да се откъсна от света, просто за да не участвам в него. Мисля, че реших да се откажа от тази идея по време на първата ми филмова лекция в университета.

Помня как веднъж един свещеник повика баща ми и му каза да вземе и мен. Започнах да се чудя какво толкова съм направил. Трябва да съм бил около 12-годишен. А свещеникът започна да обяснява, че съм прекалено сериозен и сякаш нося някакво огромно бреме на плещите си. „Това не е редно, не и на такава възраст“, каза свещеникът. Трябвало да се забавлявам повече. И после каза нещо, което никога няма да забравя: „Това момче е прекалено послушно“. И наистина беше така – вечно бях болен и никога не се забърквах в неприятности. Но по-късно, когато ме изключиха от Семинарията, монсеньорът каза на баща ми: „Синът ви е като тухлена стена. Не удряйте с глава в нея, защото ще ви заболи“. После стана, демонстрира как си удря главата в тухлената стена и така приключи всичко. 

Отец Принчипе, след като гледа „Шофьор на такси“, оипса най-добре цялата ми кариера. „Винаги съм ти го казвал: в теб има твърде много от Разпети Петък и твърде малко от Великден.“ Това е. Това обобщава всичко за мен.

Аз не бях корав. За да бъдеш такъв, по някакъв начин трябва да не вярваш в съществуването на душата.

Емоциите, които открих в „Записки от подземието“ на Достоевски, съвсем ясно намериха отражение в „Шофьор на такси“. Този човек не ти харесва. И все пак осъзнаваш, че дълбоко в себе си, тайничко и тихичко си мислиш за същите неща като него. Това идва от постоянното отхвърляне и отричане от страна на средата, в която живееш. Не е рационално, не е добро, но е напълно човешко. И в известен смисъл ни определя като хора.

Осъзнавам, че най-вероятно ще прозвуча като официално продупреждение по радиото, но винаги, когато подадеш ръка за помощ на някого, той може да извади пистолет и да те застреля. И в същото време отношенията между хората подлежат на непрекъсната промяна. Всичко зависи от това дали човек е способен да дава. Това ми се струва изумително.

Хората си харесват някакви образи, които от своя страна стават известни, стават герои. Но какво представлява героят? Това е темата, с която се занимават повечето ми филми. Какво е човекът, какво е героят? Правото на страната на силния ли е? Или на онзи, който се старае всички да се разбират и да са добре? Според мен това е по-трудно. Ако биеш някого достатъчно дълго, той неизменно ще се подчини. Така и става. До един момент.

Щом се опитам да бъда различен, аз просто ставам неприличен. Чувството, че се потапям в порока, винаги  е било причина да се напрягам и да изпадам в дълбока депресия.

Нямах доверие на самия себе си. Не говоря за изкуството; говоря за себе си като човек. Бях се изненадвал твърде много пъти, в неприятния смисъл на думата. Важно е как се отнасяш с хората наоколо и как се отнасяш със самия себе си. И после си казваш: „Ако се помириш със себе си, поне донякъде, може би ще се отнасяш по-добре и с останалите“. Това е всичко. Може би до някаква степен е свързано със съзряването, макар че аз не мисля, че съзрявам. Просто остарявам и се уморявам.

Докато снимах „Разяреният бик“ се натъкнах на откритието, че трябва да си дам сметка за нещо. За това, че се боря със самия себе си. В някакъв момент просто свикваш със себе си: това си ти, така че продължавай с живота си.

Древна е историята за това, че трябва да удариш дъното в себе си, за да поемеш нагоре. Винаги си спомням за страхотната библейска история за Давид, който трябва да сложи ръце на ковчега на завета, след като е стигнал до този момент от живота си, че вече няма накъде да пропада повече. Едва тогава идва Господ, за да го въздигне. Това има много общо с начина, по който гледам аз на човечеството: ако имаш късмет, можеш да получиш някаква милост. Независимо дали сам ще предизвикаш тази промяна, или вярваш в някакво по-висше същество, ти си решаваш. Но всичко започва с начина, по който се отнасяш към себе си.

Баща ми участва в „Разяреният бик“. Майка ми играе в много от моите филми. Те бяха на снимачната площадка, за да ми помагат да не забравям кой съм и откъде идвам.

Ако искаш да се занимаваш с изкуство – независимо дали си актьор, художник или писател, – трябва да можеш винаги да се изправяш на крака, готов да понесеш следващия удар. Това няма как да ти харесва. А трябва да го правиш отново и отново. И започваш да си мислиш: „Защо изобщо искам да се занимавам с това?“. Но после… После продължаваш, през целия си живот. Непрекъснато. Някои хора дори имат талант, но талантът сам по себе си не е достатъчен. Според мен трябва да си готов да отхвърлиш всичко друго от живота си, за да успееш. Просто да продължаваш да работиш и да правиш това, което умееш. Да не слушаш никого, да не четеш рецензиите, да не приемаш мнението на другите.

Когато младите хора ме питат кое е най-важното нещо, аз използвам думата „упорство“ и имам предвид, че каквото и да става, трябва да бъдеш като Одисей, завързан за мачтата.

Ако много често получаваш комплименти, ще последва и удар – или множество удари. Няма друг начин. И тогава просто ще трябва да ги понесеш, и да останеш уверен в себе си, и това се нарича упорство.

Ядосвам се заради това, че нещата са такива, каквито са, и хората също. Приемам много лично историите, поведението на даден герой, въъобще как е устроен светът. Не става въпрос само за гняв, а по-скоро за загрженост към героите и света. Тези неща са ми любопитни. Все още се вълнувам от историите и се разстройвам от действията на героите. А гневът ме мотивира. Понякога, за да се заловя за работа, за да си проясня мислите, е необходимо първо да мина през период на безпокойство – свързано с мен самия или с определена ситуация, да речем. При други хора процесът е доста по-бърз, което не означава че те влагат по-малко енергия в него. Но не влагат сърцето и душата си. А аз правя така. При това денонощно.

Всеки го е грижа за това, което прави. Аз обаче се обвързвам емоционално с работата и я оставям да ме ръкаводи. И така е с всичко. До такава степен, че с годините започна да става смешно. Освен в случаите, в които не беше смешно.

Едно произведение на изкуството трябва да идва отнякъде и трябва да бъде критикувано, да бъде представено на публиката. Трябва да бъде възприето. Това е природата му, съдбата му. И тъй като идвам от християнска култура, с нейното усещане за ред в света, аз продължавам да се боря с усещането за липса на ред в света.

Мисля, че Епиктет беше казал, че няма защо да се тревожим за смъртта, защото животът е присъствието на чувствата, емоциите и съзнанието, а смъртта е отсъствието на всичко това, от което следва, че няма да имаш и съзнание. Тогава защо да се тревожиш?

Това е клише, но е вярно – всеки ден е специален. Не бива да забравяш че всеки ден е като подарък.

из „Разговори със Скорсезе“, Ричард Шикъл