.
Известен със способността си да разкрива най-съкровените кътчета от човешката душа с топлите си, трагикомични истории за малките хора, борещи се за свое място на този свят, Фредрик Бакман навлиза в нова територия с може би най-смешната си история досега – „Тревожни хора“.
Има хора, които не искат да им натрапват излишна светлина. Някои хора предпочитат сами да решават колко щастливи да бъдат.
Истината е, че ако хората действително бяха толкова щастливи, колкото изглеждат по интернет, то в интернет нямаше да има толкова много проклето съдържание, защото никой човек, който има страхотен ден, не прекарва половината от него в това да се снима. Всеки може да подхранва мита за себе си, ако разполага с достатъчно тор. Така че ако тревата изглежда по-зелена от другата страна на оградата, това вероятно се дължи на факта, че в градината на съседа е пълно с лайна.
Старите мъже рядко знаят какво да кажат на младите, за да покажат, че ги е грижа. Трудно е да намериш думи, когато всичко, което искаш да кажеш, всъщност е: „Виждам, че те боли“.
Знаеш ли какво е най-лошото на това да си родител? Че винаги те съдят за най-лошите ти моменти. Можеш да направиш милион неща правилно, но объркаш ли дори само едно, завинаги ще бъдеш родителят, който гледаше в телефона си, когато люлката удари детето му по главата. Не откъсваме очи от тях с денонощия, но после прочитаме ЕДИН есемес и всичките ни усилия се оказват напразни. Никой не ходи на психолог, за да говори за всички пъти, когато не го е ударила люлка като дете. Родителите се определят чрез грешките си.
Ужасното на това да пораснем и да станем зрели хора, е прозрението, че на абсолютно никого не му пука за нас. Налага ни се да разберем как работи светът и да се справяме с всичко сами. Да работим, да плащаме сметки, да използваме конец за зъби, да тръгваме навреме за срещи, да чакаме на опашка и да попълваме формуляри, да опъваме кабели и да сглобяваме мебели, да сменяме гумите на колата, да зареждаме телефона си, да изключваме кафеварката и да не забравяме да запишем децата на плуване. Отваряме очи сутринта, а животът само чака да ни зарине с нова лавина от „Помни!“ и „Не забравяй!“. Не можем да мислим, не можем да дишаме, просто се събуждаме и започваме да си проправяме път през купчината, защото утре ще има нова. Понякога се оглеждаме, на работното си място или на родителска среща, или на улицата, и с ужас осъзнаваме, че всички останали сякаш знаят точно какво правят. Явно само ние се преструваме. Друигте следят, смогват и имат сили за всичко. Децата им могат да плуват. Но ние не сме готови да бъдем зрели хора. Трябвало е да ни спрат навреме.
Психологията помага, когато човек си мисли, че е делфин. Психиатрията помага, когато човек е избил всички делфини.
Щастието е като парите. Притежава измислена стойност, която съответства на нещо, което не можем да претеглим или измерим.
Но можем да измерим цената на депресията. И знаем, че е обичайно хората, страдащи от депресия, да се боят да бъдат щастливи. Защото самата депресия може да вдъхва сигурност и човек може да започне да си мисли: „Ако не съм тъжен, ако не съм ядосан… тогава кой съм изобщо?“
Някои хора винаги гледат по-богатите и си мислят: „Да, може би са богати, но дали са щастливи?“. Сякаш не само на някой пълен идиот би му хрумнало, че смисълът на живота е да обикаляш насам-натам и да бъдеш щастлив през цялото време.
По-важно е да се върши важна работа, отколокото да се живее важен живот. Да имаш цел. Значение. Посока. Почти всички хора биха предпочели да бъдат богати, а не щастливи.
Мисля, че почти всички имаме нужда да вярваме, че допринасяме за един по-добър свят. Или че поне не правим света по-лош. Че сме от правиланта страна. Че може би дори най-лошите ни деяния служат на някаква висша цел. Защото почти всички разграничаваме добро от зло и ако нарушим собствения си морален код, трябва да си създадем някакво извинение за пред нас самите. В криминологията наричат това техника на неутрализация. Може да се постигне чрез политически или религиозни убеждения, или чрез възприето усещане, че сме били принудени, но във всеки случай имаме нужда от нещо, което да оправдае злините ни. Защото според мен едва малцина биха могли да понесат мисълта, че действително са … зли.
На човек могат да му хрумнат непонятни глупости, когато му свършат сълзите; когато не може да се отърве от гласовете, които никой друг не може да чуе; когато никога не е бил на място, където да се чувства нормален. Изтощава се от това винаги да гълта корема си, да не се отпуска, цял живот да стои до стената с побелели кокалчета и поравно изплашен, че може да го забележат и че може да не го забележат.
Странното на тревогата е, че се мъчим да потушим хаоса с хаос. Човек, който сам се е поставил в катастрофална ситуация, рядко отстъпва. Много по-често продължава право напред, с още по-висока скорост. В живота, който сме създали, често виждаме как други се разбиват в стената, но въпреки това някак си се надяваме, че ние ще успеем да минем през нея. Колкото повече се приближаваме, толкова по-убедени сме, че чудотворно ще бъдем спасени от най-невероятни решения, докато хората, които ни гледат отстрани, просот чакат… сблъсъка.
Казват, че личността на един човек представлява сборът от преживяванията му. Но това не е вярно, не съвсем, защото, ако ни определяше единствено миналото ни, нямаше да можем да живеем със себе си. Трябва да си втълпяваме, че сме нещо повече от грешките, които сме направили вчера. Че също така сме всички свои бъдещи избори, всички свои бъдещи дни.