.

Стефан Цанев е един от най-изтъкнатите съвременни български писатели, поети, драматурзи и есеисти. Роден е на 7 август 1936 г. в село Червена вода, Русенска област. С годините той става водеща фигура в българската литература и театър, известен с острите си социални и политически послания и философски разсъждения върху българската история и общество.

Стефан Цанев започва своята творческа кариера като поет, но постепенно разширява сферата си на изразяване, като включва в репертоара си и пиеси, есета и романи. Неговата поезия често е философска и дълбоко рефлексира върху човешката душевност, докато драматургията му засяга остри социални и политически теми. Стилът на Цанев се характеризира със силна емоционалност, драматизъм и своеобразен изказ, често изпълнен с метафори и символи.

През своята дългогодишна кариера Стефан Цанев е награждаван с множество отличия за приноса си към българската литература и култура, сред които Националната награда за литература „Иван Вазов“ и Орден „Стара планина“. Стефан Цанев получи наградата „Перото“ за цялостен принос към българската литература.

НОКТЮРНО

Залезът падна… Спиш ли?
Или ме чакаш… Обичам те.
Дълго ли ме нямаше?
Не се сърди, че ме нямаше. Обичам те.
Често ще ме няма.
Ще бъда до теб – и ще ме няма. Обичам те.
Трябва да свикнеш с това.
Не те ревнувам от тревите. Повече
не ми изменяй. Ето
галя косите ти… Спиш ли?
Вече иде времето, когато преставаме да вярваме
в безсмъртието. Обичам те.
Мислим конкретно. Какво ще остане след нас?
Стих или звук,
който ще скача като бълха от човек на човек?
Или стол, на който ще седи някой
и ще говори нещо неразбираемо за стола?
Или креват, на който ще бъде заченат някой?
Или оръжие, с което ще убиват по-добре?
Траншея или канал за напояване?
Мост или бариера? Или прозорец?
Или прозорец?
Не се сърди, че ме няма.
Северният вятър вие зад прозореца,
северният вятър…
(1965)

БАБАТА СТОИ, ОБЛЕГНАТА НА БОРА
и гледа към върховете. Бабата плаче,
но очите ѝ като варовик попиват сълзите,
попиват всичко. Тя няма вече илюзии,
че нещо може да се случи – да се влюби
или да роди. Бабо,
остава ти само да умреш –
последното човешко приключение.

И тази мисъл е голяма, голяма като море
и ти си само една от рибите,
които не могат да избягат от морето.
Хайде, не плачи.
Кажи сбогом на върховете, на птиците, на вятъра,
на мравките,
на всичко,
само на земята кажи довиждане!

Тя ни чака, цял живот ни чака
тази черна Пенелопа –
преди няколко ери изпусна ръцете ни,
сега ни държи здраво за краката,
ние, неверни одисейчета, се опитваме да летим,
но летим, не летим – идва часът
на голямото приземяване…

Мръква се. Бабата стои, облегната на бора,
далече от грижите, далече от парите, далече от вещите,
далече от нашите битки,
свети в тъмното ореола на косите ѝ,
плаче под звездите
и е над
всички ни.
(1971)

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:

Вижте още: Да си идеш – ще ти бъде трудно, да се върнеш – ще се унижиш – СТЕФАН ЦАНЕВ