.

Личният пример не е просто най-важното средство, с което можем да влияем на другите. Той е единственото средство.

Не знам каква ще бъде вашата съдба, но едно нещо знам със сигурност: единствените измежду вас, които ще бъдат наистина щастливи, ще са онези, които са потърсили и открили как да служат.

При никакви обстоятелства не желая да бъда специалист по всичко. Имам право да изляза извън рамките… Пожелавам си шанс, а не сигурност… Искам да се срещна с риска, да копнея за нещо и да го постигна, да преживея крушение и успех. Отхвърлям всяко предложение да продам порива си за дребни бакшиши.

Предпочитам да се изправя пред трудностите на живота, отколкото да водя застраховано съществуване. По-добре напрегнатата възбуда на собствения успех, отколкото безличния покой на утопиите.

Не заменям нито свободата си срещу благодеяния, нито човешките си достойнства за щедри дарове. Научил съм се сам да мисля, да действам, да гледам света право в лицето и да заявявам: „Това Творение е мое.“ Всичко се съдържа в думите: „Аз съм свободен човек.“

Успехът не е ключът към щастието – щастието е ключ към успеха. Когато правим това, което обичаме, със сигурност ще успеем.

Щастието не е нищо друго освен добро здраве и лоша памет.

Едно е сигурно. Всичко, което се случва в световната история, се корени в нещо духовно.

Етиката е безгранична отговорност за всичко живо.

Греши този, който се мисли за християнин, само защото ходи на църква.

За да се научиш да молиш, първо трябва да се научиш да благодариш.

Знанията ми са песимистични, но вярата ми е оптимистична.

Истинската етика започва там, където престават да използват думи.

И точно както вятърът нахлува със своята мощ в огромните празни пространства, така и хората, които познават закона на духа, трябва да отидат там, където те са най-нужни.

На двадесет години всеки от нас има лице, дадено му от Бог; на четиридесет — лицето, което ни е дало животът; на шестдесет — лицето, което сме заслужили.

Най-удивителната идея в Християнството – в това Християнство, което е проповядвано от Иисус и е разбираемо за разума – е идеята, че единствено чрез любовта ние можем да постигнем духовна връзка с Бога. Всяко живо знание за Бога почива върху фундаменталната истина, че в нашия живот ние преживяваме Бога като Воля-за-Любов.

Не е задължително да бъдеш ангел, за да станеш светец.

Разумният човек трябва да застане срещу всички жестоки обичаи, независимо колко дълбоко вкоренени в традицията и доколко заобиколени от ореол са те. Когато имаме избор, трябва да избягваме да причиняваме страдания и болка в живота на друго, дори и най-низше същество. Ако не правим това, си навличаме вина, която нищо не оправдава.

Само хората, които са искрено благодарни на Бога, са наистина богати. Така че нашето вътрешно щастие не зависи от добрите или лошите събития, които ни се случват, а от степента на нашата благодарност към Бога.

Според мен съдбата на религията е заложена на карта. Да си религиозен за мен означава да бъдеш човек, просто човек – по образеца на Иисус.

Това е съдбата на всяка истина — да бъде обект на присмех, когато за пръв път е изказана. Някога се е смятало за смешно да се предположи, че чернокожите са наистина човешки същества и че би трябвало да се третират като такива. Това, което някога е било смешно, сега е неопровержима истина. Днес се смята за преувеличение да се прокламира постоянно уважение към всяка форма на живот като сериозно изискване на рационалната етика. Но идва времето, когато хората ще бъдат удивени, че човешката раса е съществувала толкова дълго преди да осъзнае, че неразумното посягане на живота е несъвместимо с истинския морал. Моралът в своята абсолютна форма обхваща отговорността към всичко живо.

Философията прилича на подредено жилище, в което не се пуска да влезе животно.

Човек овладява природата, ненаучил се все още да владее себе си.

Има два начина за бягство от нещастията в живота: котките и музиката.

Алберт Швайцер (1875 – 1965) е германски лекар, философ, теолог, органист, музиколог и общественик. Носител на Нобелова награда за мир за 1952 г.

Философията на Швайцер е близка до т. нар. „философия на живота“. В центъра ѝ стои самият факт на живота.

В етически план е изведен принципът за благоговение към живота сам по себе си. Швайцер възразява срещу Декартовото „Мисля, следователно съществувам“, противопоставяйки своята концепция: „Аз съм живот, който иска да живее сред животи“.

Основните си възгледи излага в книгите: „Философия на културата I: Упадък и възраждане на цивилизацията“ и „Философия на културата II: Култура и етика“.