.

Съберете каквато и да е малка група от непознати хора и едно от първите неща, които ще се случат, е, че един или двама бързо ще поемат ролята на лидери на групата.

Това не става по рационален път или като съзнателен избор, а просто естествено, спонтанно и подсъзнателно. Защо това става толкова бързо и лесно? Една от причините, разбира се, е, че някои индивиди или са по-подходящи, или по-силно от останалите желаят да бъдат лидери. Но по-основната причина е точно в обратното: повечето хора предпочитат по-скоро да бъдат водени.

Вероятно това е най-вече въпрос на леност. Да следваш е просто лесно; много по-лесно е да си подчинен, отколкото лидер. Няма нужда да се измъчваш заради трудни решения, да планираш далеч напред, да проявяваш инициатива, да рискуваш да станеш непопулярен или да проявяваш голяма смелост.

Проблемът е в това, че ролята на подчинения е детска роля.

Възрастният индивид е капитан на своя кораб, господар на съдбата си. Когато обаче приеме ролята на подчинени, той предава властта си на лидера – предава властта над себе си и зрелостта да взема решения. Той изпада в психологическа зависимост от лидера, както детето е зависимо от родителите си. По този начин се получава една трайна тенденция средния индивид да регресира емоционално веднага, след като стане член на група.

Пораженията нараняват гордостта ни, раненото животно се ожесточава.

При здравия организъм провалът е стимул за самоизучаване и критичност. Но понеже злият индивид не може да понесе самокритиката, при неуспех той неизбежно по един или друг начин ще се нахвърли върху другите.

В днешно време войната е въпрос колкото на национална, толкова и на расова гордост.

Това, което наричаме национализъм, е по-често злокачествен национален нарцисизъм, отколкото здраво удовлетворение от постиженията на културата, към която принадлежим.

Ние, хората, сме така устроени, че се нуждаем от чувство за собствената ни социална значимост.

Нищо не ни доставя по-голямо удоволствие от усещането, че сме нужни и полезни. И обратното, нищо не предизвиква по-голямо отчаяние от усещането, че сме безполезни и ненужни. Във време на траен мир военните са пренебрегнати, в страната си са смятани в най-добрия случай за необходимо зло, а по-често – за паразит в политиката. По време на война обаче те изведнъж стават отново нужни и изпълняват роля, която обществото смята не само за полезна, но и за жизнено необходима. Презреният става герой.

Следователно, положението на война не само радва войника от кариерата, но му носи и икономическа награда.

В мирно време повишенията са замразени и баластът се изхвърля. Дори по правило има понижения в чин. За да може просто да оцелее икономически и психически в мирно време, професионалният военен трябва да притежава морална издръжливост, много по-висока от обичайната. Трябва да чака, непризнат и захвърлен, докато настъпи война, когато отново ще получи своето.

Отговорността му внезапно и драматично нараства. Повишенията идват бързо. Расте заплатата, засипват го с облаги и премии. Трупат се медали. Отново той е човекът на деня, идва краят на дълговете и отчаянието, той става неоспоримо авторитетен и значим.

При това положение обикновеният професионален военен, ако не съзнателно, поне подсъзнателно, неизбежно мечтае, жадува за война.

Във войната той се реализира. Малцина военни от изключителна величина, духовно извисени, успяват да преодолеят могъщите естествени наклонности на професията си, за да защитават каузата на мира и да работят за нея. Но на такива рядко срещани мъченици и невъзпети герои едва ли имаме основание да се надяваме. Напротив, без никаква злоба и обвинения трябва категорично да очакваме, че военните винаги ще гласуват за каузата на войната. Обратното би било детински нереалистично.

Съображенията притежават своеобразна инерция.

Веднъж задвижени, те продължават напред, дори пред лицето на фактите. Доста труд и мъки отиват, за да се промени едно становище. Този процес трябва да започне или като съзнателно поддържано отношение на непрестанно съмнение и самокритичност, или като болезнено признание, че онова, което през цялото време сме смятали за правилно, може в края на краищата и да не е.

В резултат на това настъпва смут – много неприятно състояние, защото вече не знаем какво е добро и какво е лошо, нито какъв път да поемем. Но това е и състоянието на откритост и, следователно, в него се учим и израстваме. Пътят към новия, по-добър светоглед минава през подвижните пясъци на хаоса.

Ние сме това, в което вярваме.

Ако някой критикува убежденията ми, усещането ми е, че критикува мен. Ако някое от убежденията ми се окаже погрешно, значи аз съм направил грешка и представата за собственото ми съвършенство е разклатена. Хората и нациите се придържат упорито към отживели и изтъркани идеи не само защото промяната им изисква усилие, но и защото поради нарцисизма си не могат да допуснат, че е възможно идеите и убежденията им да са погрешни. Те вярват в правотата си.

Е, ние привидно с голяма готовност признаваме, че не сме непогрешими, но дълбоко в себе си сме убедени, че винаги сме прави, особено ако се радваме на власт и успехи. Именно този тип нарцисизъм е наречен от Уилям Фулбрайт „арогантността на властта“.

Както в изборите един-единствен глас може да се окаже решаващ, така и духът на един скромен индивид може да обърне целия ход на човешката история.

Истински вярващите са наясно с това. Именно поради тази причина нищо не е по-важно от спасението на отделната човешка душа. Затова човекът е свещен. Защото умът и душата на отделния човек са бойното поле, където се води войната между доброто и злото, където тя в крайна сметка ще бъде спечелена или изгубена.

Нарцисизмът прави човека толкова сляп за другите, че той може да бъде не само изцяло лишен от съчувствие към тях, но и въобще да не ги забелязва.

Всеки човек е единствен и неповторим. Освен в митичните представи всички ние сме отделни същества. Индивидуалната неповторимост прави от всеки човек „Аз“, дава му обособена идентичност.

Индивидуалният дух има свои граници. В отношенията помежду си ние обикновено ги зачитаме. Характерно за психическото здраве и предпоставка за него е наличието на ясно очертани граници на собственото его и недвусмислено признаване на чуждите. Трябва да сме наясно къде свършваме ние и къде започват другите.

Друга унищожителна форма на нарцистичната натрапчивост е симбиотичното отношение. Думата симбиоза в психиатричния й смисъл не означава взаимно изгодно съжителство, а връзка на взаимно паразитиране и разрушение. В симбиотичното отношение никой от партньорите не може да се откъсне от другия, дори когато това би било благотворно и за двамата.

Душевното здраве изисква човешката воля да бъде подчинена на нещо по-висше от нея самата.

За да живеем достойно в този свят, трябва да се подчиним на някакъв принцип, който има надмощие над моментните ни желания. За вярващите хора този принцип е Бог и те казват: „Да бъде Твоята, не моята воля.“ Но ако са душевно здрави, дори и невярващите съзнателно или не се покоряват пред някаква „по-висша сила“ – била тя истина, любов, потребностите на другите или изискванията на действителността.

Душевното здраве е непрекъснат процес на придържане към реалността на всяка цена.

Абсолютната неспособност да се подчиниш на реалността се нарича аутизъм. Този термин произлиза от гръцката дума ауто, която означава „себе си“. Аутистът е в неведение за същностните измерения на действителността. Такива хора буквално живеят „в свой собствен свят“, в който върховният властелин е тяхното его.

Групите хора са склонни да действат по същия начин, както отделните индивиди – но на едно равнище, което е по-примитивно и незряло, отколкото бихме могли да предположим.

Простият факт е, че всяка група неизменно е потенциално безсъвестна и зла до момента, в който всеки отделен индивид не започне да смята себе си пряко отговорен за поведението на цялата група – на организма, от който е част.

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:

Вижте още: Злото е не в греха, а в отказа той да бъде признат – МОРГАН СКОТ ПЕК