.

Истинският мъж е като любимата ти блуза в разхвърлян гардероб. Знаеш, че е някъде там, но никога не можеш да я откриеш, когато ти трябва.

През ръцете ти минават десетки дрехи. Със съдържание на памук, което не отговаря на сезона, и цвят, който не отива на косата ти. Сигурна си, че няма да ти стоят добре, но ги пробваш. За всеки случай.

Първо навличаш на себе си любовта на обсебващия мъж, който ти поднася на тепсия своя свят и твоя свят, и всеки свят, който пожелаеш.

Върти полукълбата им на върха на пръстите си и ако го накараш да изпълни пирует, а после да пикира в шпагат с тях, ще го направи. Без да ги изпусне. Но винаги е в грешка.

След това попадаш на самоцелния любовник, който старателно изписва женски имена така, както затворникът дълбае резките на дните си над леглото. Оставяш го, а той оставя няколко драскотини по теб, които дъждът заличава. Още на следващия ден.

После обуваш ботушите на самовлюбения мъж, докато той се наслаждава на образа си в огледалото. И преценява дали цветът на косата ти подхожда на неговите очи, а статуса на фамилията ти на неговия имидж. Докато накрая те убеди, че всъщност предпочиташ да си боса.

Истинският мъж не те убеждава в нищо. Не пречи и не настоява. Той се появява точно когато най-малко го очакваш. С аромат на дъжд изниква пред теб ненадейно. Не мисли да остава. Но и не бърза да си тръгне.

Влиза в твоя свят незабелязано, като цигарена струйка дим в заведение. Прекосява те на пръсти, без да бърза, а движенията му са точни и право в целта. Като прецизно програмирана машина.

Истинският мъж няма лице. Защото няма значение как изглежда. Той има характер и принципи, опънати като струните на цигулка Страдивариус. Различава се от всички останали по това, че ще те промени изцяло.

Ще пренареди целия ти душевен пъзел. Ще те накара да летиш, пълзиш, да влизаш и излизаш от гроба, да гледаш с очите на гладно бездомно куче. И да го правиш с много любов.

Истинският мъж няма да изпълни твоите желания. Дори точно обратното. Заради него ще отидеш на планина, дори да мразиш снега.

Ще караш сърф, дори да не можеш. Ще пиеш уиски на големи глътки, макар че предпочиташ ром, и ще преглъщаш натрапчивия малц с усмивка.

Той ще те накара да си ревнива, ако не си. Да прегледаш пощата му, въпреки че никога не би го направила преди него. Да се мразиш. Да следиш камбаните в гласа му и по тях да отгатваш цветовете на настроенията му.

Ще те превръща от озверяло животно в безобидна буболечка – за секунди. С думи или действия. Или с липсата на такива. Заради него ще бъдеш мила, нежна, бясна, слаба. Ще те прекрои и ще те направи чисто нова. За да те постави внимателно в кутийка с етикет и никога повече да не я отвори.

Неговата цел не е страданието. Сълзите няма да помогнат, защото не обича да те вижда слаба. Той иска да стигнете докрай във всичко.

Да докоснете ръба с върха на обувките си и да опъвате границите на възможностите си, сякаш играете на ластик. Ако успееш да издържиш теста, ще можеш да го задържиш до себе си. За още ден. Или седмица. Няма как да знаеш.

Единственото, в което си сигурна, е, че скуката никога няма да се намърда между вас.

Защото в момента, в който тя дойде, той ще си отиде. Но не при друга жена. Истинският мъж избира дълго и бавно.

Той е колекционер на скъпи картини. Никога не държи на количеството. Защото е сигурен, че във време, когато можеш да легнеш с някого, без да знаеш името му, е много по-ценно да откажеш, отколкото да се възползваш.

И защото неговата цел е играта с достоен противник, а не лесната победа.

В сблъсъка с истинския мъж порастваш с десет години за една. Битката винаги е неравностойна, защото, докато ти влагаш цялото си сърце, твоят противник влага острия си като върха на игла мозък.

Той се появява и те учи, че любовта без болка е като виенско колело без задвижващ механизъм.

Когато предаде своите уроци, той си тръгва. Задължително. По начина, по който се е появил – като струйка дим, която се разтваря във въздуха. Това, което ти оставя, е любов към играта и желание за още. От същото.

Както и убеждението, че истинският мъж не е ниска топка. И няма как да го хванеш, без да промениш походката си.

из „Мъже“

Цвета Стоева е родена през лятото на 1982 г. в София от дребно, буржоазно семейство. Вечер пие мляко с мед и канела или евтино домашно вино. Лятото спи на открито и яде диня със сирене. Най-много от всичко на света авторката обича обувките и леглото си.

Когато не спи – се опитва да чете и пише. В резултат пламва любовта й към Буковски, Керуак и още двама-трима титана. Освен това се появяват и повестта й „Катя и хипопотамите“ (взела първо място на „Новелови награди“ 2007 на издателство Сиела), както и книгата й „Мъже“.