Александър Геров е най-странният измежду всички поети, които е раждал българският космос.
Някои го смятаха за луд, други – че се прави на луд, трети го обичаха и търсеха пролука към неговата привидна заключеност.
Не беше капсулиран, а по-скоро бе извънземна капсула, пратена на тази пуста откъм чешити земя, да покаже какво е да живееш в смъртта и да не ти пука от нея.
БЕЗИЗХОДНОСТ
Защо тъй рано трябваше да разбера,
че да живеем, е безкрайно унизително.
Сега е свършено. Аз трябва да умра,
да се простя с живота, който така обичах.
В тази безмилостна епоха, в която всяка стъпка
е свързана с позорни унижения,
една-едничка мисъл ме опива:
да мразя, да презирам, да убивам.
И да умра, трева ще никне върху гроба ми.
Човешки крак ще тъпче върху нея
в часа, когато слънцето ще грее
и влюбените птици в клоните ще пеят.
Бих изгорил на прах телото си,
но хората енергията ми ще хванат.
Дори на хищник да ме стори бог,
в зоологическата градина ще попадна.
Навън минава уморено здрача
и мойте сълзи капят върху масата.
За себе си ли плача аз сега
или за хората, в които мойта вяра е угаснала?
Вземи ръката ми, кажи, че аз се лъжа,
кажи, че ние с теб не сме тъй лоши,
кажи, че хората все пак са си добри –
аз искам в твойте думи да повярвам.
ЛЮБОВ
С лице от странен блясък озарено
ти в своите очи ме потопи.
Докосна се ръката ти до мене
и камъка в сърцето ми стопи.
По моите черти тъй уморени
отново мина малко светлина.
И се събра безкрайната вселена
в спокойните контури на деня.
И дълго аз те носих във сърцето си.
Под клепките ми нощем спеше ти.
В зори се вслушвах как тупти сърцето ми
и скачах от кревата с весел вик.
А после избледняха наште думи,
изстинаха горящите уста.
И угаси се чудното безумие
в разкритата лъжа на любовта.
Сега отново здания и улици
ще се въртят в безсънните нощи.
Ще се въртят пред мене пак учудени
зелени, сини, шарени очи.
Така от скок на скок, в самоизмама,
срещу смъртта отиват мойте дни…
Въртете се, студени черни здания!…
И ти, земя, глупешки се върти!
МОЗЪК
Човешкият мозък – една многоъгълна призма
с две основни черти: да се храни и да се размножава.
А мислите му като хищници се облизват
и ръфат, и търсят смисъл, надежда, забрава.
Ах, внимавайте, хора, лекувайте си умът!
Станете приятели на някое горско цвете.
Че ще стане умен, ще стане могъщ лъвът
и тогава, тогава – тогава се вие пазете.
МЪКА
Аз видях абсолютното нищо;
бе по-страшно от смърт в скотобойна;
бе брутално, безпринципно, хищно –
бе разумно и хладно спокойно.
Аз видях го във хора различни,
с охранени, гойни лица –
в хора, устните хитро облизващи,
в спапирусените им сърца.
Тези хора без срам и за всичко
си намираха днес обяснения;
не познаваха чисти усмивки,
нито сълзи, нито угризения.
Те рисуваха, пееха, пишеха
с много устрем и много размах,
а пък в себе си друго си мислеха
и поглеждаха гузно със страх.
Те във своята ситост умуваха,
че би трябвало да поживеем,
да си хапнем и да пофлиртуваме,
да си пийнем и да си попеем.
И сърцето ми гневно удари,
със юмрук блъсна мойте гърди.
Аз заплаках за наште другари,
покосени в поля и гори.
И плачех аз, и им завиждах
за сърцето, което мълчи –
за детинските техни усмивки
и за мъртвите техни очи.
