.
Ти знаеш, че всичко е много просто, животът на природата – земна форма, животът на хората – земна форма, животът на духа – земна форма, че това е началната и крайната простота, от която трябва да дириш себе си, да определиш определимото, да свалиш бремето на самонепознаването, да изскочиш жив или мъртъв от инерцията на общия водовъртеж, да се спреш.
Да се видиш.
Да се познаеш.
Най-сложният път е пътят към простотата. Ти трябва да размотаеш кълбо от паяжини, без да скъсаш дори най-тънката нишка, за да намериш себе си в средата, истински, естествен непокътнат.
Може би началото на твоята проста истина е: аз съществувам, аз се храня, аз дишам и се движа, и около мене съществува и друго.
Ето че дотук всичко е ясно, тоест трябва да се съществува, трябва да се яде, да се диша, да се движи.
Оттук нататък се спуща мъглата, в която се разминават силуети, може би кукли, манекени, защото всичко друго идва, за да те потвърди или да те отрече, тоест всичко съществува, за да не съществуваш.
Ти се превръщаш в другото, и другото се превръща в тебе, така че вече сте неотделими, с общи тела, общи стомаси, общи крайници и общи глави.
Ти вече не се знаеш, ти само се помниш.
И точно в тия секунди разбираш, че единственият смисъл на всичко е да се намериш.
Затова трябва да останеш сам, да нямаш нищо под себе си, нищо около себе си, единственият звук за бъде пулсът на сърцето ти, единствената картина – удивлението.
И референтът на мисълта – това съм аз!
Но изглежда, че простотата е повече нужна на сантименталния ти разум, отколкото на тебе.
Вън от паяжината би умрял.
из „До моя съвременник“
