.

„Хората, както е добре казано, мислят в стада; те полудяват в стада, докато възстановяват сетивата си бавно и един по един.“ – Чарлз Макей, „Извънредни популярни заблуди и лудостта на тълпите“, 1841г.

Една от най-странните истории от далечното минало е тази за „Танцуващата чума” или както я наричат френските историци „ la Peste dansante”.

Тя започва един горещ ден през юли на 1518 г. в Страсбург, тогава в границите на Свещената Римска империя. По обедно време една жена, госпожа Ана Трефоа, въпреки че не звучи никаква музика, започва да танцува сама на централния площад в града и не може да спре. Това продължава с дни, повече от седмица, като се оказало, че вече не можела да контролира тялото си.

В този момент нещата станали още по-странни. Отначало 64, после стотина и накрая още 300 души започнали да танцуват и бързо открили, че просто не могат да спрат.

Според записаните от очевидци разкази, жертвите са били уплашени и молели хората около тях да ги спрат да танцуват. Но повечето от танцуващите падали от изтощение, поразени от инсулт или инфаркт. Текстове от това време свидетелстват, че в пика на странния феномен всеки ден от изтощение умирали поне 15 души.

Нарекли танца – „танцуващата чума”.

За да се помогне на болните дори е построена сцена и са повикани музиканти, които да направят преживяването по-приятно, но се оказва, че идеята съвсем не е добра, защото това окуражава още повече хора да танцуват и смъртните случаи вследствие на изтощение, инфаркт или инсулт започват да растат, вместо да намаляват.

Много теории предполагат, че става въпрос за масова истерия – когато група от хора започват да вярват, че са засегнати от масова болест и започват да правят нещо абсурдно в голям мащаб, без рационално обяснение. Това най-често се случва в стресови за обществото моменти, а 1518 г. е била точно такъв момент в Страсбург.

Според Джон Уолър, професор по история в Мичиганския държавен университет, този феномен се дължи на масово психогенно заболяване, причинено от страх и депресия. По това време хората в града са изправени пред глад и недохранване, високи летни температури и редица смъртни случаи, всяващи масова паника.

Въпреки че теорията звучи доста логично, никой не може със сигурност да каже дали това е била реалната причина за инцидента.

Танцуващата чума от 1518 г. изчезва също толкова мистериозно, колкото се и появява. Всички просто спират да танцуват и животът (на оцелелите) продължава постарому.

Въпреки че това била последната „танцуваща чума” в европейската история, тя съвсем не е първата. Историците считат, че преди случая в Страсбург е имало поне най-малко десет подобни „танца” много преди това. През 1374 г. една от тях е обхванала това, което е днешна Белгия, Люксембург, както и голяма част от Северна Франция.

Гравюра на Хендрик Хондий с три жени, засегнати от чумата

Чумата на танцуващите е била преди векове, но не е нужно да отидете твърде далеч назад, за да намерите подобни ужасяващи случаи на масова истерия.

В Танзания ще трябва да вземем машина на времето само до 1962 г. Това е годината, в която в тази източноафриканска република с излаз към Индийския океан, населението било сполетяно от епидемията от… смях.

През 1962-ра година в девическото училище две ученички започват да се смеят неудържимо по време на час. В ситуацията на пръв поглед няма нищо необичайно, тъй като става въпрос за девойки от предюношеска възраст. Не е толкова странно и че се смеят без видима причина. Скоро обаче целият клас започва да се смее неудържимо, а до края на деня повечето деца са увлечени в забавата, която няма видима причина.

Учителите категорично подчертават, че не става въпрос за циркулираща между учениците шега или някакъв номер, а за неудържимо кискане, което продължава с часове и докарва децата до гърчове и дори припадъци.

Ситуацията излиза извън контрол, когато родителите на момичетата прихващата „заразата“ и съвсем скоро хора от цялото село започват да страдат от дълги изблици на смях.

Феноменът за няколко дни обхваща 14 училища в цялата област, както и над 1000 души. Началото е внезапно и може да продължи от няколко часа до 16 дни.

Интересното е, че персоналът в заведенията изглежда незасегнат от разпространяващата се истерия. Въпреки това управата решава да затвори образователните центрове за неопределен период от време, тъй като преподаването в тях става невъзможно.

В зависимост от различните източници, описващи феномена, „епидемията“ продължава между 6 месеца и година и половина.

В края на 20-ти век феноменът привлича вниманието на психолозите. Д-р Крисчън Хемпелман от университета Texas A&M University изследва явлението в продължение на месеци. Той открива, че разпространението на пристъпите на смях става единствено при физическа среща между двама души, а „болестта“ е придружена от кожни обриви, спазми, припадъци и дихателни проблеми.

Според Хемпелман става въпрос не за физическа зараза, а за форма на масова истерия, предизвикана от стресовото ежедневие на хората от региона. Според него масовите истерии са характерни за хора от по-ниските социални класи, които живеят в потисничество или друг вид репресия.

Според него емоционалния срив на двете момичета от девическото училище води до отключване на цяла вълна от емоционална нестабилност. Докторът е на мнение, че физическите симптоми са резултат от психическото натоварване, тъй като са много сходни с тези на страдащите от тревожност. Двете момичета просто стават катализатор за истерията.