.

Древните гърци са имали проблем. Боговете са ги наблюдавали от митичното си обиталище на върха на планината Олимп и са раздавали правосъдие за всичко, което простосмъртните са вършели.

А ако се случело божеството да не е в настроение, наказанията се сипели изневиделица.

Доброжелателността, правото и дори справедливостта изобщо не били задължителни условия. Всъщност ирационалността била нещо съвсем обичайно.

Заради техните капризи човек можел да бъде превърнат в ехо или да бъде накаран да бута огромна скала нагоре по планината до края на света.

Излишно е да споменаваме, че непредвидимостта на могъщите богове всявала доста страх и объркване сред простосмъртните.

Точно като в „отровните“ взаимоотношения родители-деца. В очите на детето непредсказуемият родител е страховито божество.

В детството богоподобните родители са били всичко за нас. Те единствени са ни обичали, защитавали, подслонявали, изхранвали. Тяхната липса е била равносилна на неизмерим ужас, тъй като от тях е зависело оцеляването ни.

Те са били всемогъщите осигурители. Ние всячески сме се нуждаели от онова, което са ни давали.

Тъй като не сме имали никаква база за сравнение, ние сме приемали, че са идеални.

Но с разширяването на света отвъд бебешкото креватче сме придобили потребността да поддържаме този идеален образ като защита срещу непознатото, с което сме се сблъсквали все по-често.

Ние сме се чувствали защитени дотолкова, доколкото сме вярвали, че родителите ни са идеални.

През втората или третата година от живота си сме започнали да утвърждаваме независимостта си.

Съпротивлявали сме се да ходим на гърне и сме се наслаждавали на „ужасната втора година“. Обичали сме думичката „не“, защото ни е позволявала някакъв контрол над собствения ни живот и не сме обичали „да“, защото е била символ на подчинението и примирението.

Борили сме се да развием уникалната си идентичност и да наложим собствената си воля.

Процесът на разграничаване от родителите достига своя връх през пубертета и юношеството, когато възниква активна конфронтация с родителските ценности, вкусове и авторитет.

Разумните и стабилни родители са способни да понесат и преодолеят породените от подобни промени тревоги. Ако не друго, те ще се опитат да толерират, макар и да не окуражават пробуждащата се независимост на тяхното дете.

За разбиращите родители е характерна фразата: „Това е само фаза от развитието“, защото те помнят собствения си пубертет и оценяват бунтарството като нормален етап от емоционалното съзряване.

„Отровните“ родители не проявяват подобно разбиране.

От приучването към гърнето до края на пубертета, те приемат като персонална атака бунтарството и дори личностните различия и са склонни да се защитават, като подсилват зависимостта и безпомощността на децата си.

Така, вместо да подпомагат нормалното развитие, те несъзнателно го осуетяват, нерядко вярвайки, че го вършат за доброто на детето.

Възможно е да използват формулировки като „Така се формира характерът“ или „Тя трябва да се научи кое е добро и кое лошо“, но арсеналът на негативизма наистина вреди на самочувствието на детето и пречи на прохождащата независимост.

Колкото и да вярват, че са прави, техните атаки объркват детето, защото са необосновано неприязнени, яростни и неочаквани.

Детето зависи от милостта на богоподобните родители и, подобно на древните гърци, никога не знае кога ще бъде поразено от светкавица. Но детето на „отровните“ родители знае, че рано или късно светкавицата ще дойде.

Този страх се вселява дълбоко в съзнанието и расте заедно с детето. В сърцето на всеки малтретиран в миналото възрастен — дори преуспял — живее безпомощното и уплашено дете.

Цената на умилостивяването.

Заедно с подкопаването на самочувствието, нарастват зависимостта и нуждата на детето да вярва, че ролята на родителите е да защитават и да осигуряват необходимото.

За детето единствено разумната реакция на емоционалните обиди и физическите наказания е да поеме отговорността за поведението на „отровните“ си родители.

Колкото и да са били „отровни“ вашите родители, вие все още изпитвате потребност да ги обожествявате.

Дори на някакво ниво да осъзнавате, че баща ви не е имал право да ви бие, много е възможно все още да оправдавате поведението му.

Осъзнаването не е достатъчно, за да ви убеди емоционално, че не носите отговорност.

Една моя пациентка изразява усещането си така: „Вярвах, че те са идеални и когато се отнасяха зле, приемах, че лошата съм аз“.

Вярата в богоподобните родители се крепи на две догми:

1. „Аз съм лош, а родителите ми са добри.“
2. „Аз съм слаб, а родителите ми са силни.“

Убеждението е много силно и може да надживее значително чисто физическата зависимост от родителите. Тези убеждения крепят вярата и ви помагат да избягвате неприятната истина, че богоподобните ви родители всъщност са ви предали, тъкмо когато сте били най-уязвими.

Първата стъпка към поемането на контрола над собствения си живот е да се изправите пред истината за себе си.

Отричането е най-примитивната, но и най-мощната психологическа защита. То е въображаема реалност, в която резултатът от някои особено мъчителни преживявания се омаловажава и дори отхвърля.

Отричането ни позволява да забравим онова, което са ни сторили нашите родители, и ние продължаваме да ги държим на пиедестал.

Облекчението от отричането в най-добрия случай е временно, а цената му е висока. Отричането е капакът на нашата емоционална тенджера под налягане: колкото по-дълго го оставим захлупен, толкова повече налягането се повишава. Рано или късно налягането ще изхвърли капака и резултатът ще е емоционална криза.

Когато това се случи, ние ще бъдем принудени да се изправим пред истината, която така отчаяно сме се опитвали да отхвърлим, само че тогава ще се наложи да го сторим в изключително стресов период. Ако успеем да се справим с отричането, ние ще отворим предпазния клапан и ще избегнем кризата.

За жалост собственото ни отричане не е единственото, с което се налага да се справим. Родителите ни също имат собствени системи за отричане.

Когато се борите да реконструирате истината за миналото си, особено ако тази истина ги представя в лоша светлина, вашите родители може да настояват, че „нещата не са били чак толкова трагични“, че „не е било точно така“ и дори, че „изобщо не е имало такова нещо“.

Подобни твърдения могат да обезкуражат опитите за възстановяване на собствената ви история и да ви накарат да се усъмните във впечатленията и спомените си.

Те подкопават увереността в способността ви да възприемате действителността и затрудняват сериозно възстановяването на самочувствието.

автор: Сюзън Форуърд „Отровните родители“

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕв Телеграм:

Вижте още: За да възпитате детето, първо възпитайте себе си!