.
В едно село живеел възрастен мъж. Той бил много беден, но дори кралят му завиждал, защото притежавал прекрасен бял кон. Кралят не веднъж му предлагал огромни суми за коня, но старецът всеки път отказвал да го продаде.
– Той за мен не е просто кон, а е нещо повече от скъп другар. Вие бихте ли се съгласили да продадете най-добрия си приятел на някого за пари? – отвръщал всеки път мъжът.
Но един ден, когато старецът отишъл да прибере своя жребец от близкото поле, с почуда установил, че конят го няма. Търсил го в продължение на няколко дни, но никъде не го открил. Разбирайки това, всички жители на селото започнали да го упрекват и оплакват в един глас:
– Видя ли? – кимали с глава хората. – Ти си един нещастен глупак! Ако се беше съгласил да продадеш коня на краля, щеше да имаш пари за най-малко двадесет подобни коня. А сега нямаш нито кон, нито пари. Каква беда те сполетя!..
– Не стигайте толкова далеч, не съдете така прибързано! – кротко отговорил старецът. – Кажете само, че конят ми е изчезнал, единствено това ни е ясно сега. Оставете предположенията. Дали случилото се е беда или благословия – никой от нас не знае…
Селяните не приели думите на стареца и ги отминали с пренебрежение. Но се минали две седмици и се случило нещо, от което всички в селото онемели. Конят не само, че се върнал обратно, но и довел със себе си още дузина прекрасни диви коне.
– Ти се оказа прав, старче. Прости ни! – започнали да се разкайват хората. – Случилото се наистина не е било нещастие, а благословия. Какъв късмет!.. – цъкали с език учудените селяни и завистливо оглеждали прекрасните коне.
– Пак си правите прибързани заключения. – поклатил бялата си глава старецът. – Видно е, че конят ми се върна и доведе със себе си още десет прекрасни коня. Но никой от нас не знае, дали това ще е за добро или зло. Единствено времето ще покаже, благословия или нещастие е това. Но вие продължавате да се държите така, че все едно виждате само дума от изречение, а се опитвате по нея да съдите за съдържанието на цялата книга…
Този път, хората не коментирали на глас, но вътрешно отново не се съгласили с думите на стареца. Та нима единадесет прекрасни коня не са истинска благодат, питал се всеки от тях!
През следващата седмица синът на бедния старец се заел да опитомява дивите коне. Но те били с буен нрав и докато той се опитвал да обязди един от тях, паднал и си счупил краката. Тогава съселяните му отново започнали да коментират:
– Пак излезе прав! Тези коне наистина се оказаха нещастие за вас, а не благословия. Синът ти беше твоята единствена опора и подкрепа в тежкия селски труд, а сега той не е в състояние да ти помага. Без помощта му пак ще си беден и уморен. Каква беда, човече, каква беда!..
– Вие отново съдите за бъдещата ситуация само от обстоятелствата на днешния ден. – опитвал се отново най-добронамерено да им обяснява възрастният мъж. – Животът ни се поднася миг след миг и ние няма как да знаем какво ще последва. Затова и няма как да знаем дали случилото се е за добро или за зло. Сега знаем само, че синът ми си счупи двата крака. Останалото ще го покаже времето…
Няколко седмици по-късно се случило нещо съвсем неочаквано. В страната започнала война и всички млади мъже били мобилизирани във войската.
Само синът на бедния старец си останал вкъщи, заради счупените си крака. Всички в селото плачели и се вайкали, защото знаели, че е възможно никога повече да не видят синовете и мъжете си. И тогава отново се обърнали към стареца с белия кон:
– Прав беше, човече. Ето, че случката със сина ти се оказа поредната благословия за теб. Нашите деца заминаха за фронта и не се знае дали ще се завърнат обратно, а твоето момче си е при теб. Галеник на съдбата си! Голям си късметлия, старче!..
А старецът отвърнал:
– Вие отново съдите прибързано. Факт е, че синът ми си остана вкъщи, а какво ще ни се случи в утрешните дни знае само Вечният създател на всеки следващ миг…
снимки: www.pexels.com