.
Недей да хабиш останалата част от живота си да се занимаваш наум с другите хора, когато това не води до нещо общополезно.
Защото се лишаваш от друго дело, като заемаш ума си с мисли какво върши еди-кой си и защо го върши, какво говори, какво има предвид и какво крои, подобно занимание те обърква и отклонява от собственото ти ръководно начало.
Нужно е да се справиш и със случайното и безцелното в реда на това, което ти минава наум, но най-вече с дребнавото любопитство и злобата.
Трябва да привикнеш в главата ти да има само такива неща, за които, ако някой те попита неочаквано: „Какво мислиш в момента?“, да можеш незабавно да отговориш откровено: „Това и това“, щото начаса да стане ясно, че всичко, което е в ума ти, е скромно и добронамерено, подобаващо за общностно същество, отнасящо се с безразличие към свързаното с удоволствие и изобщо към мечтите, породени от насладата, към проявите на честолюбие, завист и подозрение или на нещо друго, чието назоваване би те накарало да се изчервиш.
Подобен човек, който повече не отлага да се нареди между най-добрите, е като жрец и божи служител.
Той служи и на положеното вътре в него божество, което му помага да остане неопетнен от наслади, ненаранен от каквато и да е мъка, незасегнат от каквато и да е неправда, безчувствен към всякаква низост.
Състезаващ се в най-трудното състезание, в това да надмогне всички чувства, до дъно обзет от справедливост, той с цялата си душа приветствува всичко, което е отредено да му се случи, и не често, нито без крайна нужда, наложена от общественото благо, допуска да се занимава наум с това какво искат да кажат другите хора или какво вършат и мислят.
Подобен човек привежда в действие само своето и се занимава с това, което нему е отредено от Вселената.
Убеден, че цялото е благо, той върши своето красиво.
Защото това, което всекиму е отредено, зависи от цялото, но и му въздействува.
Подобен човек помни, че всички разумни същества са сродни и че да проявява грижа към всички хора е присъщо на човешката природа.
Но трябва да държи не на мнението на всички, а само на живеещите съобразно природата.
Колкото до ония, които не живеят по този начин, той не забравя какви са у дома си и навън, какви са нощем и денем и каква им е компанията.
Затова не обръща внимание на похвалата на подобни люде, които дори от самите себе си не са доволни.
„Към себе си“
Марк Аврелий (121–180 г.) е римски император (161–180 г.). Произхожда от знатния род на Аниите, чието потекло е от тогавашна Испания.
Роден и отгледан в Рим в двора на император Адриан. Осиновен от наследника на Адриан Антонин Пий. Получава разностранно образование.
Негови учители са известни оратори като Фронтон, знаменити на онова време философи и юристи.
Философията е негова страст от млади години. Целият му живот бива осмислен от учението на стоицизма.
От Марк Аврелий до нас са достигнали част от реч и писма на латински и старогръцки език, както и малката книжка „Към себе си“, написана на старогръцки, нещо като философски дневник, диктуван във вечерите за отмора по време на почти непрекъснатите военни кампании за отбраняване на северните граници на римската империя.
Еклектическият стоицизъм, изповядван от императора, пронизва от начало до край неговите разсъждения.
Марк Аврелий цитира в записките си много писатели и философи, но най-дълбока е почитта му към стоическия философ Епиктет, чиито „Беседи“ са и непосредственият образец на „Към себе си“.
