.
Държа се. За себе си.
Когато ме напуснаха на 24, светът изглеждаше да е свършил, без да беше.
Когато ме напускат на 44, светът може наистина да е свършил, но не изглежда така.
На 24 се ужасявах, че свършилото няма как да се повтори.
На 44 знам, че няма да се повтори, нито пък го искам. Знам, че следващото ще е просто различно.
На 24 излизах и си намирах нещо друго.
На 44 не ми се излиза. Мога да се обадя и ще дойдат. Но няма смисъл.
На 44 най-сетне знанието от книгите болезнено се превръща в познание:
– че няма значение дали си прав;
– че няма сила, която да задържи решилия да си тръгне;
– че няма смисъл той да остане;
– че отишлият си може и да се върне – но че е безнадеждно да го чакаш, глупаво – да го искаш, и тъпо – да го приемеш;
– че няма нищо, което да свърже хората достатъчно силно и че най-здравата им спойка е нерешителността.
На 44 знам, че самотата не е страшна, защото съм я преживявал и заедно с другия; защото знам, че в крайна сметка е неизбежна; защото най-сетне „съм си достатъчен, а понякога си идвам и в повече”.
Търся утеха в злорадието, сублимирам обичта си в гняв, насочвам го насам-натам. Боря се с топката в стомаха си при събуждане, с ръката, стиснала гърлото ми денем, и с безсъниците в поредни нощи. Накрая се отказвам да прогонвам спомените, защото са престанали да болят.
Трупам знание – трупам тъга – губя гняв.
Забравената свобода е сладка; ежедневната е скучна. Осъзнато живяната е радост.
Погледът ми е станал игрив; излъчвам сигнали; светът им отвръща радушно.
Радушното обаче не значи страстно. Случките, които са се престрували на пропуснати възможности, често ще се разголват като (без)обидни разминавания.
Държа се. За себе си.
