.
Хана Аренд е германо-американски политически теоретик и философ.
Тя оказва сериозно влияние върху съвременната философия с книгата си „Тоталитаризъм“, в която разкрива механизмите на действие на тоталитарното управление, поставяйки под общ знаменател фашизма и комунизма.
Според Аренд злото се състои не в някаква чудовищност или демоничност на човешката природа, а в отказа на човека да мисли и да решава самостоятелно и в готовността му да изпълнява чужди нареждания, независимо какви са те, автоматично и без да ги анализира.
Според Аренд, за която човек е само самостоятелно мислещото същество, отказът да мислиш със собствената си глава представлява не само обезличаване, но и обезчовечаване на човека.
Най-големите злини са извършени от безлични хора.
Ако зададете на някого от това поколение два прости въпроса: „Какъв искате да бъде светът след петдесет години?“ и „Какъв искате да бъде животът ви след пет години?“, то отговорите доста често са предшествани от: „Ако светът все още съществува…“ и „Ако съм жив дотогава…“ За често срещания въпрос: „Кои са те, това ново поколение?“, човек се изкушава да отговори: „Тези, които чуват тиктакането.“ А на другия въпрос: „Кои са тези, които напълно ги отхвърлят?“ отговорът може да бъде: „Тези, които не знаят или отказват да се изправят срещу нещата такива, каквито са.“
Загубата на човешки права непосредствено съвпада с превръщане на личността в биологичен екземпляр.
В условията на тирания е по-лесно да действаш, отколкото да мислиш.
Няма опасни мисли. Мисленето само по себе си е опасно.
Обещанията са уникален човешки начин за разпореждане с бъдещето, правейки го предсказуемо и надеждно до степен, достъпна за човешките сили.
Властта и насилието са противоположности; където едната управлява абсолютно, другата отсъства.
Днес всички тези стари истини за връзката между войната и политиката или за насилието и властта са вече неприложими. Втората световна война не бе последвана от мир, а от студената война и от създаването на военно-промишлен комплекс.
Главната квалификация на лидера на масите става безкрайната му непогрешимост; той не може никога да допусне грешка.
Тотална лоялност е възможна само когато верността е изпразнена от всякакво конкретно съдържание, от което могат да възникнат всякакви промени в решенията.
В противовес на отмъщението, което е естествена, автоматична реакция на престъплението и което, поради необратимостта на процеса на действие, може да се очаква и дори да се предвижда; актът на прошката никога не може да бъде предсказан – това е единствената реакция, която се проявява неочаквано и по този начин се запазва, оставайки си все пак реакция, нещо от оригиналния характер на действието.
Дейността сама по себе си е изключителен прерогатив на човека – нито животното, нито Бог е способен на такава – и единствено дейността е изцяло зависима от постоянното присъствие на други хора.
Действие без име, без „някой“, който да се свързва с него, е безсмислено.
Където всички са виновни, никой не е; изповядването на колективна вина е най-добрата мярка срещу откриването на виновниците, а самата величина на престъплението е най-доброто извинение да не се прави нищо.
Никое наказание никога не е притежавало достатъчно мощ, а да предотврати извършването на престъпления. Напротив, въпреки наказанието, последвало първата проява на някое престъпление, неговото повторение е много по-вероятно отколкото първоначалната му проява някога е била.
Нищо и никой не съществува в един свят, чието наличие не предполага зрител.
Проблемът с лъжата и измамата зависят изцяло от ясната представа за истината, които лъжецът и измамникът искат да скрият.
Това, което прави толкова правдоподобно да се предположи, че лицемерието е порок на пороци, е, че почтеността наистина може да съществува под прикритието на всички други вредни навици, с изключение на този. Вярно е, че само престъпността и престъпникът ни сблъскват с недоумението от радикалното зло, но само лицемер може да бъде наистина гнил до мозъка на костите.
Тъжната истина е, че повечето зло се прави от хора, които не се замислят дали са добри или лоши.
Културата се отнася до обектите и е феномен на света; забавлението се отнася до хората и е феномен на живота.
Третият свят не е реалност, а идеология.
Никаква друга кауза не е останала, освен най-древната от всички, тази, която още от началото на нашата история е определяла самото съществуване на политиката – каузата на свободата срещу тиранията.
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:
