.
Когато обществото е стресирано и объркано, една лъжа, повтаряна постоянно и неоспорвана, може да бъде приета за истина. – Джордж Оруел
Идеята за робството е една от тези концепции, които имат склонността да бъдат описвани в черно-бели краски. Но робството е всичко друго, но не и черно-бяло.
Има много нюанси, които хората са склонни да пренебрегват, особено поради безразличие, но също и от невежество, или пък за да избегнат неудобството с идеи като „ами такива са нещата“.
Това е било оправданието във времето на твърдото робство, оправдание е и сега във времето на мекото робство.
Става дума за следното: твърдото робство е явно, очевидно е и самопоказателно. Нищо не е скрито. Кой е робът и кой е господарят, е много ясно.
Мекото робство, от друга страна, е скрито. Нито е очевидно, нито е самопоказателно. Всичко е скрито зад удобство, апатия, сигурност, облага и илюзорна свобода.
Не е ясно кой е робът и кой е господарят и обикновено е замъглено от нездравословна йерархия, която води до обществено объркване между власт, базирана на страх, и власт, базирана на свободно и прозрачно лидерство, което от своя страна може да доведе до политически когнитивен дисонанс и нелепото твърдение „такива са нещата“.
Съвременният домашен роб
Историята не се повтаря, а се римува. – Марк Твен
За съжаление, духът на времето на царуващия статизъм е такъв на меко робство.
Статистите, живеещи в свят, управляван от национални държави, и залъгвани с илюзорна свобода, са по-близо до домашните роби от времето на твърдото робство, отколкото до свободните човешки същества.
Днешният домашен роб е типичният гражданин на държава, който просто преминава през механизмите, без да съзнава степента на робството си.
Така е уловен в „правилата“ и „законите“ на страната, че не може да види колко всъщност отчаяно е положението му.
А докъдето все пак вижда, се намесва когнитивният дисонанс, за да смачка неудобната информация и да запази удобния мироглед непокътнат.
Всъщност, всяка типична когнитивна грешка на „просто такива са нещата“ му дава оправдание да не се замисля твърде дълбоко и го завива с топлото одеало на безразличието.
Някои може да кажат, че съм твърде остър в осъждането на системата, но аз не съм човек, който си мълчи.
Ако бях живял във времето на твърдото робство, ще ми се да мисля, че щях да тропна с крак и да обявя робството за неморално, отколкото да се оправдавам със страхливото клише: „просто такива са нещата“.
По същия начин тропвам с крак и сега по отношение на мекото робство на съвременната епоха. По дяволоте деликатната чувствителност на хората!
Политически когнитивен дисонанс
Вероятно няма по-опасна арена за когнитивна грешка от политиката, особено по отношение на гражданското обучение и психологията на властта.
Това е така, понеже механизмите за кондишънинг за човешките същества са както водата е за рибите. Разликата? Човеците могат да мислят абстрактно.
Но една такава мисъл става жертва на себе си, когато имаме когнитивен дисонанс; до степен, че новото познание, дори познанието, подкрепено със солидни доказателства, се игнорира, за да се поддържа чувство на удобство и сигурност в обществената среда.
Да се поддържа удобство и сигурност в нечия култура е добре, ако културата е здравословна и неопорочена, но когато е и нездравословна, и опорочена, поддържането е равносилно на невежество и е по-вероятно човек да стане жертва на когнитивен дисонанс.
И така, какво да правим? Как да попречим на политическия когнитивен дисонанс да ни превръща в жертви? Започваме с усъмняването в нещата; наредби, закони, културни норми, дори истината такава, каквато я познаваме. Нужно е да ни стане неудобно.
Трябва да можем да задълбаем надълбоко и да поставим под въпрос политическите си схващания и да ги претеглим спрямо морала, здравето, свободата и любовта.
Не трябва да се боим да се почувстваме неудобно, дори за сметка на нашата сигурност. По дяволите, дори домашният роб по време на епохата на твърдото робство е имал „удобство“ и „сигурност“.
И така дори и днес гражданинът, живеещ в ерата на мекото робство, трябва да постави под въпрос и удобството, и сигурността си.
Разликата между базираното на куража лидерство и базираната на страха власт
Можем да имаме демокрация, а можем да имаме и огромни богатства, концентрирани в ръцете на малцина, но не можем да имаме и двете. – Луис Брандис, бивш съдия от Върховния съд
Тези с куража да се почувстват неудобно въпреки удобството и сигурността на държавата са склонни да стават лидери, които оспорват властта.
Хората са склонни да мислят, че анархията означава никакви правила и по този начин никакви лидери, но тя буквално означава никакви правила и по този начин никакви господари.
Има си правила, разбира се. Но тези с куража да поставят под въпрос политиката на културата си съзнават, че тези правила важат само ако са базирани на естествения ред, здраве, златното правило, златното средство и принципа на неагресия. Иначе тиранията и насилието стават правилото и думите на Кришнамурти стават още по-уместни:
Не е признак на здраве да си добре приспособен към едно болно общество.
Положението е такова, че страдаме в ръцете на базирана на страха власт по целия свят заради неистовия стремеж на националните държави да ни управляват, използвайки остарели закони, който защитават една култура на мекото робство, в което богатите стават все по-богати (могъщи), а бедните все по-бедни (безсилни).
И ето, мекото ни робство се е превърнало в плутокрация въпреки свободната демокрация, за която всички копнеем.
Истинските лидери оспорват властта. Наистина, лидерството на един свободен народ трябва да е базирано на куража лидерство, което се осмелява да тегли чертата на базираната на страха власт. На везните не е само свободата, но и бъдещето на вида ни.
Ако не успеем да прескочим тази еволюционна спънка на статизма и мекото робство, сме обречени като вид и не сме нищо повече от едни безмозъчни риби, незабелязващи водата, която дишат.
