.
Първо требе човекът да иска. Има хора, отдавна нищо не щат, като костенурки са – целите в коруба, не излизат навън от нея.
Каквото има в корубата, туй е – добро, лошо, тяхно е, знаят си го – друго не щат.
Ако ги хване мъка и болест, пак в корубата си ги гледат, на топличко, дорде изгният накрая. Тогаз ги питам какво е туй, дето го искат.
И иде другото трудно – не знаят. Знаят туй, дето не щат, а за харното очи нямат. И аз требе да им помогна, да дръпна оттук-оттам, да раздухам въглените.
Има едни хитреци – шикалкавят. „Искам здраве, викат, туй е най-важното!“ Тъй ли, я да видим сега ти от какво си болен? От нищо, вика, ама ей тъй и занапред да съм здрав!
Ти жена имаш ли, питам го. Той ме гледа и като му стане едно криво. Нямам, вика.
Дългове имаш ли? Имам доста, не мога и да ги връщам сега… – и му докривее още повече.
А радост каква имаш през деня? Гледа ме човекът, а очите му празни.
Разправям му, че здравето иде накрая, когато човек си има някой да се буди до него, когато на никой нищо не дължи, кога му е леко в душата.
И започваме едно теглене. Дума по дума, мъка по мъка…
Плевим. Махаме бурените на мъката, пък да видим отдолу нещо има ли, живец някакъв тлее ли?
Пък да стигнем до най-сложното – да дадем име на радостта. И да ти кажа, бая рядко се случва таз радост да се вика „здраве“. Щото то и на болния все ще се окаже, че нещо преди туй му е окуцяла радостта, че да се кютне болен.
Народът български е стар и мъдър, ама и доста празни приказки е рекъл!
Живи и здрави са ми козите, от човека се очаква още… да дръпне малко… Живи сте всички, ей на, ясно е! Животът ще си отиде не когато ти му речеш!
А здравето какво? Здрав човек несподелен има ли? Може ли да е здрав някой, дето все го яде, че си ляга сам и душицата му е опустяла?
А човек, удушен в дългове, здрав ли е? А такъв, дето цяла нощ не може да мигне, щото съвестта го яде?
А човек, дето не може да прощава и се е вързал на възел целият, тоя как да е здрав?
Ами оня, дето е стиснал устни и юмруци, крачи напред като бивол и човещината му е изтекла?
А слепият за раните, дето е сторил, здраве ли ще му наречеш? Здравето е първо в главата и душата и после в тялото!
То като в църквата стана – рекли поповете, че свещи палиш или за здраве, или за умрело! Друго важно не им дошло на акъла!
Ей тез добичета, дето ги паса, те да са ми живи и здрави, че ме хранят и мен, и цяло село! Ама човекът добитък ли е? Няма ли нужда той от обич, от добра дума, от остър ум или от достойнство?
Не трябва ли свят да види, път да извърви, и от лошо и от добро да поплаче? Не му ли трябват род и земя, да се погрижи за тях, пък те за него?
Ей одеве мина един младеж да ме пита за пътя, показвам му го, пък той на изпроводяк ми вика: „Жива и здрава да си!“.
Тъй ли, викам му, я чакай да те питам аз тебе, ти що реши, че искам да съм жива, а?
Ами ако ми стига вече тоз живот? Ако искам вече да си ходя? Аз от смърт се не плаша, виж, хората да ме забравят, ме е страх. Ами ако съм си свършила на тоз свят работата и съм с един крак в другия свят, а?
А младежът седи, мига на парцали и не се сеща накъде да гледа, жал ми стана за него.
Затуй вместо „Жива и здрава!“ на теб бих ти рекла: „Шарена и споделена да си!“.
Животът ти като черга да се реди шарено – и в тъмно, и в светло, и в пъстро, че да си вкусила от всичко!
И споделена да си! Че само в обич има и живот, и здраве!
из „Стопанката на Господ“
картини: Марк Шагал