.
Вземи ми хляба, ако искаш,
вземи ми въздуха,
но не и своя смях.
Не ми отнемай розата,
не ми отнемай копието, което от мен изтръгваш.
Водата, която изведнъж
извира в радостта ти, внезапната сила на растението, което те
ражда.
Моята битка е трудна
и понякога се връщам с уморени очи защото съм виждал
Земята да не се променя,
но когато влизаш, смехът ти
се издига до небесата, за да ме намери, и отваря пред мен
всички врати на живота.
Любов моя, в най-мрачния час засмей се и ако изведнъж видиш, че
кръвта ми оцветява паважа на улицата,
засмей се, защото твоят смях ще бъде нов меч
в ръцете ми.
Край есенното море смехът ти издига водопад от пяна, а през
пролетта, любов, обичам смеха ти
както цветето, което очаквах, синьото цвете, розата на славната
ми родина.
Смей се на нощта, на деня, на луната, на кривите островни улици,
смей се на непохватното момче, което те обича,
но когато отварям очи и ги затварям, когато стъпките ми изчезват,
когато стъпките ми отлитат, откажи ми хляба, въздуха,
светлината, пролетта, но никога не ми отнемай смеха си, защото
ще умра.
