Христо Гърбов е роден на 23 септември 1957 г. във Варна. В продължение на година учи специалността „Технология на металите и металообработващите машини“ във Висшия машинноелектротехнически институт, но съдбата си знае работата и Христо продължава образованието си в класа на Елка Михайлова по „Актьорско майсторство“ в ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“.

Всички обичаме Христо заради великата му игра във филми като „Аритмия“, „Рапсодия в бяло“, „Хълмът на боровинките“, „Пътуване към Йерусалим“ и заради участието му в „Улицата“ на Теди Москов.

За играта си в постановката „Още веднъж отзад“ от Майкъл Фрейн (постановка: Иржи Менцел) Христо Гърбов е награден с Аскеер’98.

Винаги съм вярвал в разума на човека. С времето се учудвам и аз защо… Някак си съвремието показва неистово движение към самоунищожение с тази алчност. Точно седемте смъртни гряха се вихрят по света. Тия кризи идват от алчност за правене на пари. И ако няма регулатор някакъв, тъй като не съм вярващ, за мен единствено разумът може да е регулатор. Да се внесе разум, защото сме тръгнали много апатично, много лакомо.

Винаги гледната точка на един луд е по-безобидна и по-лесно се приема от хората. В същото време пък в устата на един луд можеш да вкараш много истини, които иначе не биха се преглътнали. И аз никога няма да зарежа лудостта – винаги я използвам в професията си.

Обикновено пред деца казвам: „Мили деца, то не е много хубаво да си луд, но аз да ви разкажа една приказка” и почвам да си измислям за веселия картоф и небрежната ябълка, които се срещнали. И от там вече тръгват импровизации.

Страшно се впечатлявах от киното. От малък заживях със света на изкуството – на киното, после на театъра, а от телевизията успях да се запозная и с нашите комедийни актьори. Но аз винаги съм харесвал комиците и най-много Чарли Чаплин. Той умее с играта си да внася истински, дълбоки чувства. Той е „малкият човек“, с когото повечето хора се идентифицират.

Като малък не можех да казвам „р”, а майка ми ме питаше: „Ицо, кажи, ти умен ли си или прост?” Аз абсолютно осъзнавах, че ако отговоря, че съм умен, няма да има нищо смешно. Затова отговарях: „Плост съм” и майка ми се заливаше от смях.

Гледам и на сцената сега – като кажеш на хората, че си прост, те винаги се смеят. А като кажеш: „Прост, прост, та чак тъп”, се заливат от смях.

По принцип човешката тъпота и глупост, неадекватност, са извор на най-много смешки.

Не, мен простотията не ме плаши, аз нея мога да я понеса. Лошотията ме притеснява. Трябва доброто да се буди повече у хората. За съжаление то, лошото, не се поддава много на влияние.

Който най-добре лъже „триумфясва и приема аплаузите“ – има такава една реплика в „Криворазбраната цивилизация“.

Комедиите са жанр, който хората искат и предпочитат да гледат. Добре направени, имат дълъг живот.

На снимачната площадка режисьорът е шеф и е много важно да има шеф. Защото иначе нещата стават неконтролируеми. Оставиш ли ги артистите, положението е “бегай-мани”. В киното особено е много трудно, трябва на всички да внушиш, че това, което правят, е важно, да ги сплотиш. Но трябва един да вземе решение, защото на всички им идват най-различни идеи.

Аз съм доста независим човек, а в една колективна работа е много важно да се вслушаш какво иска режисьорът, колегите, да можеш и ти да дадеш от себе си всичко като умение и опит. Вече имам доста голям опит и нещо като не харесам, много бурно реагирам, което е грешка. Но си го съзнавам, отчитам го и успявам да се преборя с него.

Още в НАТФИЗ усетих, че мога да правя и смешно, и тъжно. При това едновременно – в една и съща роля. … Аз съм играл на практика всичко. Може би Сирано дьо Бержерак е най-близо до това, което мога да правя – смешно и тъжно.

Професията ни е суетна, ние играем пред хора и който актьор каже, че не го интересува дали го харесват хората, или не – просто лъже.

Актьорската професия е много хубава с това, че наистина с колеги, с приятели създаваш някакъв свят, с майтапи непрестанни, хубав живот цари. Особено е. Или се сприятеляваш, или се намразваш. Няма средно положение. Едно такова е – като любовно чувство. Определено не е скучен животът на актьора.

За мен публиката е основният дразнител, който ме мобилизира.

Въпреки че сме малка страна, аз се радвам, че много хора ме харесват, което ме прави щастлив. Защото хората тук много трудно харесват когото и да било…