Отсъствието на смисъл на живота у човека поражда състояние, което Франкъл нарича екзистенциален вакуум. Той именно поражда неврози.

Основният му извод е, че човек се стреми да достигне смисъла и усеща фрустрация или вакуум, ако този стремеж остава нереализиран.

Учението на Виктор Франкъл за смисъла на живота говори, че смисълът „по принцип е достъпен за всеки човек, независимо от пола, възрастта, интелекта, образованието, характера, средата и… религиозните убеждения“

Според Франкъл обаче, намирането на смисъла — това е въпрос не на познание, а на призвание.

Виктор Франкъл смята, че не човекът поставя въпроса за смисъла на своя живот, а животът поставя този въпрос пред него не с думи, а с действия.

Франкъл е убеден, че смисълът не е субективен, човекът не го измисля, а го намира в света, в обективната действителност, именно затова той се явява за човека като императив, изискващ своята реализация.

В това отношение Виктор Франкъл се различава от представителите на т.нар. „философия на живота“, тъй като за него смисълът на живота не може да бъде наслаждение, нито вътрешно състояние на човека.

Според Виктор Франкъл човек осмисля живота си по три начина:

1) с помощта на това, което ние даваме на живота, в смисъл на нашата творческа работа;

2) с помощта на това, което ние взимаме от света, в смисъл на изживени ценности;

3) посредством позицията, която ние заемаме по отношение на съдбата, която ние не сме в състояние да изменим.

Съответно, тези три пътя водят до три типа ценности — ценности на творчеството, ценности на преживяването и ценности на отношенията.

Основната тежест на неговия анализ пада върху третата група ценности, където той предлага редица новости.

Към тези ценности човек прибягва, когато се окаже във властта на обстоятелствата, които той не е в състояние да измени.

„Животът на човека запазва своя смисъл до последен дъх.“

По този начин през целия живот човек се движи от една императивна необходимост, която представя човека във всяка конкретна ситуация.

Осъществявайки смисъла на своя живот, човек по този начин осъществява самия себе си.

В резултат на това Виктор Франкъл стига до извода, че човекът е същество, което постоянно решава какво да бъде в следващия момент.

Ако човек е религиозен, той се движи от мисълта за Бога.

Бог за Франкъл е този събеседник във вътрешен диалог, към който са обърнати нашите най-съкровени мисли.

В резултат на това Бог е персонализирана съвест, а съвестта е подсъзнателен Бог, представящ се във всеки човек.

Според Франкъл, днес ние имаме работа с фрустрации не от сексуален характер, както по времето на Фройд, а с фрустрации от екзистенциален характер.

Сега, според Франкъл, хората не страдат толкова от чувство за непълноценност, както по времето на Адлер, колкото от дълбоко чувство за загубване смисъла, което е свързано с усещането за пустота.

Във връзка с това той говори за екзистенциален вакуум.

Именно този вакуум създава т.нар. „ноогенни неврози“, които се различават от психогенните.

Подобно на вторите и първите се нуждаят от лечение.

Него Франкъл вижда в стремежа към намиране смисъла на живота.

И хора, загубили го, често посягат към наркотика или пък стават агресивни мрачни, склонни към убийство и т.н.

Ето защо човек трябва да търси смисъла.

Според Виктор Франкъл, смисълът трябва да бъде намерен, но не може да бъде създаден.

В търсене на смисъла човек се насочва от неговата съвест. С една дума съвестта е орган на смисъла.

Според Франкъл, стремежът към смисъла може да бъде представен като стремеж към власт, стремеж към наслаждения, стремеж към създаване на велики идеи.

Неслучайно по друг повод, но това важи и за нас сега, Фройд е казал, че „хората са силни дотогава, докато те отстояват силни идеи“.

Много често ние сами усещаме, че смисълът на живота е нещо дълбоко скрито в нас, което може да загубим, когато не откриваме навън опорни точки, върху които да стъпим.

Смисълът на живота е подсъзнателен порив, който намира своето материализиране в нашия разум, воля, действия или бездействия.

Той винаги е в нас, стига да намерим път към него.

Валери Динев 
„Животът“, 1999

Валери Динев е професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Чете курс по философска антропология. Специализирал е в САЩ, Германия и Англия. Автор е на книгите „Модели на човешкото поведение“ (1993), „Философска антропология“, 1-4 част (1995-2007), „Страхът: философско-антропологичен анализ“ (1996), „Животът“ (1999), „Въведение в практическата философска антропология“ (2009).