.
Страданието, било то психическо, физическо или умствено, изобщо не е задължително да води до нихилизъм /радикално отхвърляне на ценности, смисъл и желания/. Такова страдание винаги допуска разнообразни интерпретации.
Тези думи принадлежат на Ницше. Той е имал предвид следното: хората, на които е сторено зло, може да искат да го увековечат, да отвърнат със същото.
Но обратното също е възможно: да се научиш на добро от злото, което си преживял. Понякога момчето, тормозено от връстниците си, започва да им подражава.
Понякога обаче, преживяното насилие му помага да разбере, че е грешно да си играе с хората и да превръща живота им в ад.
Момичето, малтретирано от майка си, може да научи от ужасните си преживявания колко е важно да бъде добър родител.
Мнозина, всъщност повечето родители, които тормозят децата си, са били тормозени от своите родители. Въпреки това болшинството от хората, перживели някакво насилие като малки, след това не нараняват децата си.
Това е сигурен факт, който може да бъде доказан с някои прости аритметични действия: ако един родител тормози трите си деца и след време те също имат по три деца, които на свой ред имат по три деца… Това прави трима насилници в първото поколение, девет във второто, двайсет и седем в третото, осемдесет и един в четвъртото и така нататък в растяща прогресия.
Но фактите сочат, че през поколенията насилието изчезва. Хората ограничават неговото разпространение. А това е доказателство, че в човешкото сърце доброто е по-силно от злото.
Желанието за отмъщение, дори да е оправдано, пречи на продуктивното мислене. Едно възможно обяснение дава англо-американският поет Т.С.Елиът в пиесата си „Коктейлът“.
По време на коктейла една от героините очевидно не се забавлява и разказва на психиатъра до себе си колко дълбоко нещастна се чувства. Надява се, както сама се изразява, че страда по собствена вина.
Психиатърът се учудва. Иска да разбере защо. Жената обяснява, че дълго е мислила по този въпрос и е стигнала до следното заключение: ако вината е нейна, значи има начин да я поправи.
Но ако е на Господ – ако е сбъркана самата проклета реалност, ако тази реалност настървено се опитва да я направи нещастна, – тогава е обречена. Тя не би могла да промени начина, по който е устроена реалността. Но вероятно би могла да промени живота си.
Александър Солженицин е имал пълното основание да се усъмни в устройството на Битието, когато в средата на страшния двайсети век е заточен в един от съветските трудови лагери.
Той е служил на зле укрепената руска фронтова линия, която трябва да посрещне нацисткото настъпление. Бил е арестуван, пребит и хвърлен в затвора, и то от собствените си хора. А накрая се е разболял от рак.
Това можело да го озлоби и изпълни с омраза. За нещастния му живот са допринесли и Сталин, и Хитлер – двама от най-жестоките тирани в историята.
Живеел е в нечовешки условия. Много безценни години от живота му са били откраднати и хвърлени на вятъра. Станал е свидетел на безсмисленото и унизително страдание на своите приятели и познати, на смъртта им. Освен всичко е трябвало да се бори и с едно изключително сериозно заболяване.
Солженицин е имал достатъчно причини да проклина Господ. Дори Йов не е страдал толкова много.
Но големият писател, решителен и пламенен защитник на истината, не позволява мислите за мъст и разрушение да завладеят ума му. Вместо това очите му се отварят.
Многобройните премеждия го срещат с хора, които показват храбост при ужасни обстоятелства. Той размишлява много върху поведението им.
В резултат на това си задава един от най-трудните въпроси: дали лично той е допринесъл за нещастието в живота си и ако е така, с какво.
Припомня си младостта и безусловната си подкрепа за комунистическата партия. Прави равносметка на целия си живот. В лагерите има предостатъчно време за това.
Как е допуснал да се отклони от пътя си? Колко пъти е действал срещу съвестта си с ясното съзнание, че постъпва грешно?
Колко пъти е лъгал и предавал самия себе си?
Има ли начин греховете на миналото да бъдат изчистени, изкупени в страшната преизподня на съветския ГУЛАГ?
Солженицин подлага на дисекция целия си живот. Задава си въпрос след въпрос: „Сега мога ли да спра да допускам тези грешки?; Мога ли днес да поправя щетите от миналите си провали?“.
Научава се да наблюдава и да слуша. Открива, че има хора, достойни за възхищение, които остават честни независимо от всичко. Разкъсва съществото си на хиляди парченца, отделя лошото и непотребното и заживява сякаш прероден.
После започва да пише „Архипелаг ГУЛАГ“, историята на съветските наказателни лагери. Това е една разтърсваща, мрачна книга, написана с покоряващата морална сила на неукрасената истина.
Искреното му възмушение крещи оглушително от стотиците страници, събрали ужаса на жестоки посегателства. Неслучайно забранен в бившия СССР, през 70-те години на миналия век ръкописът е изнесен нелегално и издаден на Запад.
Произведението на Солженицин шокира света и разбива напълно и окончателно доверието в комунизма като идеология и като обществен строй. Той забива брадвата в дървото, чието засаждане самият той е подкрепял и наблюдавал и чиито горчиви плодове е вкусил.
Решението на един човек да промени живота си, вместо да проклина съдбата, разтърси из основи цялата патологична система на комунистическата диктатура.
След немного години тя рухна изцяло и смелостта на Солженицин също има принос за това.
Но той не е единственият извършил подобно чудо. Не можем да не споменем Вацлав Хавел – писателя, преследван от властта, който след време по невероятен начин стана президент на Чехословакия, а после и на новата Чешка република. И, разбира се, Махатма Ганди.
Разгледайте житейската си ситуация. Започнете от малките неща. Възползвате ли се напълно от възможностите, които животът ви предлага?
Давате ли най-доброто от себе си в работата си, или се предавате на озлоблението и гнева, които ви дърпат надолу?
Сдобрихте ли се с брат си? Показвате ли достойнство и уважение към партньора и към децата си?
Имате ли лоши навици, които вредят на здравето и на благополучието ви? Отнасяте ли се сериозно към отговорностите си? Откровени ли сте с близките и приятелите си за нещата, които трябва да бъдат изречени?
Има ли нещо, което можете /и знаете, че можете/ да направите и което ще подобри живота ви?
Подредили ли сте живота си?
Ако отговорът е „не“, опитайте да направите следното: Спрете да правите това, което знаете, че е грешно. Започнете от днес.
Когато знаете, че едно нещо е грешно, не губете време да се чудите дали наистина е грешно. Неуместните въпроси може да ви объркат, да засилят колебанията ви и да ви попречат да предприемете действия.
Всеки от нас може да каже дали едно нещо е правилно или грешно, без значение откъде го знае. Има неща, които човек долавя с всяка фибра на съществото си, без да може да ги изрази с думи.
Ние сме прекалено сложни, за да се опознаем напълно, и притежаваме мъдрост, която не се поддава на разбиране.
Така че, когато осъзнаете /макар и смътно/, че трябва да спрете, просто спрете. Откажете се от онова поведение, което знаете, че ви вреди.
Не изричайте думи, от които се чувствате слаби и недостойни, а такива, които ви карат да се чувствате силни. Правете само онези неща, за които после ще говорите с гордост.
Опирайте се на собствените си критерии за оценка. Разчитайте на себе си за насока.
Не е нужно да се подчинявате на някакъв външен общоприет кодекс на поведение /макар че не бива да пренебрегвате неписаните правила на културата, в която сте израснали. Животът е кратък и няма да ви стигне, за да намерите сами всички отговори. Мъдростта на миналото не е придобита даром и може да научите някои ценни неща от покойните си предци/.
Не обвинявайте капитализма, крайнолявата идея или нечестното поведение на противниците си. Не се опитвайте да оправяте държавата, преди да сте подредили собствения си живот. Бъдете по-скромни. Ако не можете да се разберете с хората от семейството си, как ще управлявате цял град?
Оставете да ви води собствената ви душа. Наблюдавайте какво се случва през следващите дни и седмици. На работа ще започнете да казвате това, което мислите. А вкъщи ще започнете да споделяте какво искате и от какво се нуждаете наистина.
Когато знаете, че имате несвършена работа, ще поправите пропуска, без да отлагате. Умът ви ще започне да се прочиства, защото ще спрете да го пълните с лъжи.
Животът ви ще стане по-добър, защото ще спрете да го обърквате с действия, в които не сте автентични.
Тогава ще започнете да откривате и други, не толкова видими неща, които също са грешни. Спрете да правите и тях.
След няколко месеца и години на упорита работа животът ви ще стане по-прост и по-подреден. Ще се доверявате повече на преценката си. Ще разплетете обърканите нишки на миналото.
Ще станете по-силни и не толкова раздразнителни. Ще вървите по-уверено към бъдещето пред вас.
Ще престанете да усложнявате живота си. Тогава ще преодолявате само неизбежните житейски трагедии, но те няма да бъдат обременени с предишната горчивина и заблуди.
Вероятно ще откриете, че душата ви е пречистена и много по-силна отпреди и вече може да понесе тези необходими, редки и неминуеми трагедии. Може дори да се научите да ги посрещате така, че да си остават просто трагични, вместо да прерастват в безмерен ужас.
Може би тревогата, отчаянието, неодобрението и гневът – толкова разяждащи преди – сега ще отслабнат.
Може би непокварената ви душа ще осъзнае, че съществуването й е нещо изначално добро, нещо, което трябва да се възхвалява, макар и пред лицето на собствената ви уязвимост. Може би ще се превърнете в още по-силен застъпник на мира и на всичко добро.
После вероятно ще разберете, че ако всички хора направят същото за себе си и за своя живот, светът вече няма да е толкова лош.
А с общи усилия може да стане и не толкова трагичен. Кой знае какъв може да бъде животът, ако всеки от нас се стреми към доброто?
Кой знае човешкият дух, пречистен от истината и устремен нагоре, какъв рай може да сътвори тук, на „падналата“ земя?
Въведете идеален ред в собствения си дом, преди да критикувате света.
из „12 правила за живота – противоотрова срещу хаоса“