.
Богатството наподобява морската вода, от която жаждата ти се увеличава, колкото повече пиеш.
Всичко е в оживление, едни размишляват, други действат, бъркотията е неописуема. Но крайната цел, коя е тя? Да се запазят за кратко време ефимерните и измъчени индивиди, в най-добрия случай да просъществуват в условия на поносима нужда и сравнително без страдания и да се продължи родът и неговата деятелност.
Всяка история на живота е история на страданието, тъй като всяко жизнено поприще е в голямата си част непрекъснат низ от големи и малки несгоди.
Голямото сърце открива пред нас пътя на делата, а големият ум — пътя на творбите.
Една от най-страшните и най-разпространените глупости е да се правят големи приготовления за живота, под каквато и да било форма.
Животът ни е тъй оскъден, че благата му трябва да се разпределят пестеливо.
Здравето не е всичко, но без здраве всичко е нищо.
И най-благородното дело има само временно въздействие, докато гениалното произведение живее и въздейства благотворно и възвисяващо във всички времена.
И най-малките случайности са в състояние да ни направят съвсем нещастни, напълно щастливи – нищо на света.
Истинската дружба е едно от тези неща, за които, както и за гигантските морски чудовища, е неизвестно измислица ли са, или някъде наистина съществуват.
Който критикува придирчиво другите, работи над своето самоусъвършенствуване.
Материализмът е философията на забравящия сам себе си в своите размишления субект.
Непосредствено съзнатото е ограничено чрез кожата или по-скоро чрез външните краища на изхождащите от церебралната система нерви. Извън тях се намира един свят, известен ни само чрез образите за него в нашия мозък.
Никого така ловко не лъжем и ласкаем, както самите себе си.
Обикновеният човек има само една грижа: как да убие времето си, а умният – как да го употреби.
От гледна точка на младостта животът е безкрайно бъдеще; от гледна точка на старостта – много кратко минало.
Повечето хора са толкова субективни, че всъщност не се интересуват от нищо освен от самите себе си.
Цялата истина минава през три етапа. Първо, смятана е за абсурд. Второ, тя е насила спирана. Трето, тя е приемана за очевидност.
Човекът е единственото животно, което причинява на другите болка, нямайки при това никаква друга цел.
Човешкият живот не бива да се нарича дълъг или кратък, тъй като той именно служи на мащабите, с които ние измерваме всички останали срокове.
Прастара е грешката, че съвършено вярно е само онова, което е доказано, и че всяка истина почива върху доказателство – напротив, всяко доказателство почива върху недоказана истина.
Изкуството дава почти същото, което дава и видимият свят, само че го дава по-сгъстено, по-съвършено.
Най-голямото удоволствие е да правиш нещо, да създаваш, без значение дали е кошница или книга. Непосредствено щастие е да виждаш как изпод ръцете ти излиза нещо, расте от ден на ден и накрая бива завършено.
Да прощаваш и да забравяш, означава да хвърляш на вятъра скъпоценния придобит опит.
Да се купуват книги, би било хубаво, ако можеше да се купува и времето, през което да ги четеш.
След смъртта ще бъдеш това, което си бил, преди да се родиш.
Човешкият живот е само борба за съществуване, при която поражението е сигурно.
Животът е море, изпълнено с рифове и въртопи, които човек избягва с цената на предпазливост, ловкост и усилия – но дори и напредвайки, той не може да отмени голямото, пълно и безвъзвратно корабокрушение, каквото е смъртта.
Човешкият живот се люлее като часовниково махало между страданието и скуката, които са основните му съставки. Хората са изразили това по странен начин, като са направили от ада обител на всички мъки и болки. Какво тогава остава за рая? Само скуката.
Откъде би взел Данте материал за своя „Ад”, ако той не му бе предоставен от нашия действителен свят? А когато си поставя да опише рая с неговите радости, той се изправя пред непреодолими трудности, защото нашият свят не може да му предложи нищо подобно.
Самият свят е Страшният съд.
От живота можеш да извлечеш поуки, но не и щастие.
Животът на всеки отделен човек, разгледан откъм най-съществените му черти, е винаги трагедия. Разгледан обаче в отделните си явления, той има характер на комедия.
Онова, което хората наричат съдба, най-често са собствените им безумства.
Понякога ни се струва, че мечтаем да се завърнем на някое далечно място, но всъщност мечтаем да се възвърнем времето, което сме прекарали там.
Човешкият свят е царство на случайността и заблуждението, които безжалостно господстват и над значителното, и над най-дребното. А редом с тях стоят глупостта и злобата, които бичуват всичко.
Мъчител и мъченик са едно и също. Първият се заблуждава, вярвайки, че поема своя дял от страданието; а вторият – че няма дял във вината.
Само кралете и слугите – двете крайности в обществото – биват наричани с малките им имена.
Да желаеш безсмъртие, е да желаеш увековечаването на една голяма грешка.
Да нямаш никога и по никакъв начин нужда от другите, и да им го показваш – това е единственият начин да поддържаш превъзходство в отношенията.
Приятелите се обявяват за искрени, но такива са всъщност враговете.
Егоизмът отвращава – ето защо сме измислили вежливостта, за да го прикриваме.
Поради стихийността на своята воля злият вечно страда – а след като са изчерпани всички обекти на желанието, утолява ужасната си жажда за власт чрез гледката на чуждите страдания.
Обикновеният човек е серийно изделие на природата.
Да засвидетелстваш гняв или омраза чрез думи или чрез изражението на лицето си, е излишно, опасно, смешно и пошло. Гневът или омразата трябва да се проявяват единствено чрез действия. Само студенокръвните твари са отровни.
Човек е роб на чуждото мнение и хорските оценки.
Да забравим някой недостатък на друг човек, е все едно на захвърлим пари, изкарани с мъка.
Който не си приписва заслуги, ако не ги притежава в действителност, не е скромен, а само честен.
Ако някой откаже на заблуден странник да му покаже пътя, не е несправедлив. Несправедлив е обаче, ако му посочи погрешен път.
Цялостното впечатление от нечие лице е постижимо само при първата среща.
Порочните мисли и безплодните усилия постепенно полагат отпечатъка си върху лицето.
Женитбата означава да загубиш половината си права и удвоиш задълженията си.
Човек непрестанно преминава от желание към задоволяване и от него към ново желание – бързият ход на това се нарича щастие, а бавният – страдание, за да не настъпи спиране, което се изразява като ужасна, смразяваща скука.
Да страдаш, че някога вече няма да те има, е също тъй нелепо, както да страдаш за това, че някога още не те е имало.
Оптимизмът е за мен безсмислен брътвеж на хора, под чиито плоски чела не се крие нищо друго освен думи. Оптимизмът е горчива подигравка към човечеството.
Сполетялото ни нещастие не ни измъчва толкова, колкото мисълта за обстоятелствата, при които би могло да бъде избегнато.
Утрото е младостта на деня. Тогава всичко е весело, свежо и лесно. Човек не бива да го съкращава, ставайки късно.
В края на живота си никой разумен човек не би пожелал да го започне отново – по-скоро би избрал небитието.
Щом остарееш, ти предстои единствено само да умреш, докато на младини ти предстои да живееш. Въпросът е кое от двете е по-голямото зло.
Бодростта и смелостта на младини се дължат отчасти на това, че докато се изкачваме нагоре, ние не виждаме смъртта – тя е в подножието на склона откъм отвъдната страна на планината.
Защо на старини ни се струва кратък изминатият от нас път? Защото за нас той е толкова къс, колкото е споменът за него. Отпаднало е всичко незначително, а също и множество дребни несгоди.
Първите четирийсет години съставят текста, а следващите трийсет – коментара към него.
Който притежава високи лични достойнства, ясно осъзнава недъзите на собствената си нация и те непрестанно му се набиват на очи. Обратно, всеки жалък глупак, който няма с какво да се гордее, посяга към сетната опора – нацията; чрез нея той се омиротворява и от признателност е готов да брани всичките ѝ свойствени пороци и скудоумия.
Общочовешката ограниченост, глупост и порочност се проявяват във всяка отделна страна под различна форма – това именно се назовава национален дух.
Всяка нация се присмива на другите – и всичките имат право.
Най-долнопробният вид гордост е националната гордост. Тя издава липса на лични качества, с които човек би могъл да се гордее – та как иначе би опрял до нещо, разпределено между няколко милиона души.
Артур Шопенхауер (1788 — 1860) е германски философ. Неговото най-известно произведение е „Светът като воля и представа“.
Шопенхауер следва и развива философията на Имануел Кант, отнасяща се за начина, по който преживяваме нещата от живота.
Неговата критика за Имануел Кант, изобретателни решения на проблемите в битието на хората и разяснение за границите на човешкото познание са сред от най-значимите му постижения.
Метафизичната му теория е в основата на влиятелните му писания за психологията, естетиката, етиката и политиката, които вдъхновяват Фридрих Ницше, Рихард Вагнер, Лудвиг Витгенщайн, Зигмунд Фройд и др.