.
Ако искате децата ви да бъдат умни, четете им приказки. Ако искате да бъдат много умни, четете им много приказки! – Айнщайн
Интелигентността включва в себе си няколко значения, но това, за което Айнщайн говори, се отнася до определената от Хауърд Гарднър„екзистенциална интелигентност“.
Истинските приказки – тези на Андерсен и Братя Грим, нецензурирани и неподправени със сладникавост – потвърждават това, което децата интуитивно знаят, но са научени да пренебрегват и забравят, а след това и да се ужасяват от самата мисъл – че ужасното и прекрасното се раждат на едно и също място и че това, което разкрива красотата на света не е липсата на ужасното и порочното, а елегантността и грацията, с която се справяме със злото.
Тази представа приема и Толкин в разбирането си за психологията и същността на приказките.
Един век по-късно, когато Нийл Геймън преразказва “Хензел и Гретел”, той стига до извода че „ако си защитен от мрачните и страховити неща наоколо, ти всъщност си уязвим и нямаш знанието и разбирането за тях, когато се появят в живота ти.”
Великият полски поет и нобелов лауреат Вислава Шимборска разкрива колко е ценна способността ни да се страхуваме – виждаме това в нейната проза, където ясно се откроява мнението й за чудесата, които книгите правят с човешката душа и за космическата самота, която може да даде смисъл на човешкото съществуване.
В “Колко е важно да се страхуваш” размишлява върху приказките на Андерсен:
Децата обичат да се плашат от приказките. Те имат вродена нужда да изпитват силни емоции. Андерсен плаши с героите и историите си, но съм сигурна, че децата нямат нищо против това дори и когато пораснат. Неговите приказки изобилстват от свръхестествени същества, говорещи животни и бъбриви неодушевени предмети. Не всеки герой е безобиден и безопасен. Най-често срещаният образ е смъртта, която се появява и открадва най-ценното от щастливите и неподозиращи герои. Смъртта взима най-доброто и най-обичаното.
Андерсен се обръща към децата напълно сериозно. Той не им разказва само за радостните моменти от живота, но и за бедите, нищетата, незаслужените загуби. Неговите приказки, пълни с фантастични същества, са по-истински от тоновете истории за деца в днешно време, които твърдят, че са реалистични и бягат далеч от чудния свят на фантастичното.
Андерсен имаше куража да пише истории, които не завършват с хепиенд. Той не вярваше, че човек трябва да се опитва да бъде добър, защото това ще му се отплати, а защото злото се храни от интелектуалната и емоционална закърнялост и това трябва да бъде изкоренено.
