–

Ако волята се хваща само за дреболии, само за безсъдържателни неща, то тя се превръща в твърдоглавие. Това последното има само форма на характер, но не и такова съдържание.

Ако казват истината само за да настояват на своето, без оглед на бъдещия успех, то това е вече излишно, защото истината е необходима не за да се изказват за работата, а за да я свършат.

Ако човекът прави своя цел нещо суетно, тоест несъществено и дребно, то в това е заложен не интерес към делото, а към самия себе си…

Бракът е правова любов; при такова определение от последната се изключва всичко, което е преходно в нея, капризно и субективно.

В началото най-важно е майчиното възпитание, защото нравствеността трябва да се насади у детето като чувство.

За да има моята постъпка морална ценност, тя трябва да е свързана с моето убеждение. А морално е да се прави нещо от страх пред наказанието или за придобиване от другите на добро мнение за себе си.

Възпитанието има за цел да направи човека самостоятелно същество, т.е. същество със свободна воля.

Волята, която не решава нищо, не е действителна воля: безхарактерният никога не достига до решение.

Всяка индивидуалност трябва да управлява като аристократ, като независима и разчитаща само на себе си личност.

Истинската същност на любовта изисква да се откажеш от съзнанието за самия себе си, да забравиш себе си в другото „аз“ и същевременно в това изчезване и забвение да намериш самия себе си и да приемеш самия себе си.

Да бъдеш свой собствен господар и роб изглежда предимство в сравнение с това състояние, в което човек е роб на някой друг.

Злото не е нищо друго, а несъответствие между битието и дълга.

Иронията е синтез от абсолютни антитези и затова чрез нея най-сигурно се познава истината.

Истината си пробива път тогава, когато й дойде времето, не по-рано.

Каквото човек прави, такъв е и самият той.

Когато човек извършва една или друга нравствена постъпка, то това все още не го прави добродетелен; той е добродетелен едва когато този начин на поведение стане се проявява като постоянна черта на неговия характер.

Който иска да постигне великото, той трябва да умее да се ограничава. Който, напротив, иска всичко, той в действителност нищо не иска и нищо не постига.

Лошият човек може и да счита за нужно да изпълнява своите задължения, но той няма воля да управлява своите склонности и привички.

Най-вредно е желанието да се предпазваш от грешки.

Нито един човек не може да бъде герой за своя лакей. Не защото героят не е герой, а защото лакеят е само лакей.

Нищо велико на този свят не се извършва без страст.

Нравствеността – това е разумът на волята.

Помощта не бива да се извършва против волята на този, комуто се помага.

Противоречието води напред. 

Разумът може да се образова без сърцето, а сърцето – без разум; съществуват едностранчиви неразумни сърца и безсърдечни умове.

Речта е изключително силно средство, но трябва да имаш много ум, за да го ползваш.

Само един човек ме разбра; а и той ме разбра погрешно.

Свободният човек не е завистлив – той охотно признава великото и възвишеното и се радва, че го има.

Срамът… е начало на гнева срещу това, което не би трябвало да бъде.

Срамът… представлява зачатъчен, не рязко изразен гняв на човека срещу самия себе си, понеже той (гневът) съдържа в себе си реакция на съпротивата на моето собствено проявление срещу това, което съм длъжен и искам да бъда…

Сред всички като цяло безнравствени отношения – отношенията към децата като към роби е най-безнравствено.

Страхът от грешка е сам по себе си грешка. 

…Такава празнина, като добро заради самото добро, въобще няма място в живата дейност.

Честта на човека се изразява в това, че по отношение на удовлетворяване на своите потребности той да зависи само от своето трудолюбие, от своето поведение и от своя ум.

Човек с истински характер е този, който от една страна си поставя съществено съдържателни цели, а от друга твърдо се придържа към тези цели, понеже неговата индивидуалност би загубила своята същност, ако той бъде принуден да се откаже от тях.

Щастлив е този, който е уредил битието си така, че да съответства на особеностите на неговия характер…

Георг Хегел е един от големите мислители на немската идеалистическа философия.

Той е сред създателите на немския идеализъм; основен представител, заедно с Фихте и Шелинг, на класическия немски идеализъм; заедно с Имануел Кант – измежду най-влиятелните философи на Просвещението, оказал огромно влияние върху философията от втората половина на 19 и 20 в. 

Хегел развива подробна и изчерпателна философска рамка или „система“, за да опише по един цялостен, сложен и еволюционен начин отношението между ум и природа, между субект и обект на знанието, както и психологията, държавата, историята, изкуството, религията и философията.

В частност той развива концепцията за ума или духа, който се манифестира в поредица от противоречия и опозиции, които в крайна сметка се интегрират и обединяват, без да елиминират различните противоположни полюси, и без да се редуцират взаимно.

Това негово трактоване е известно като „диалектика“, която той прилага за противоречията между природа и свобода, между иманенция и трансцеденция, и др.