.

Няма нищо по-странно и по-неудобно от отношението между хора, които се познават само с очи, които се срещат и гледат всеки ден, дори всеки час, но поради принудата на обичая или по собствена приумица са заставени да си придават вид на безразличие, да се разминават без поздрав и безмълвно като чужди. Между тях се носи безпокойство и свръхвъзбудено любопитство, истериката на една незадоволена, противоестествено потисната потребност да се опознаят и разговарят, а преди всичко някакво напрегнато уважение. Защото човек обича и почита човека, докато още не е в състояние да го прецени; копнежът е продукт на недостатъчно познание.

Този, който постоянно иска, още е долен и трябва да страда.

Поведението на хората има смисъл само ако мислиш от гледна точка на тяхната цел, нужди и мотиви.

Опознавайки себе си, човек се променя.

Времето е скъпоценен подарък, който ни е даден, за да станем чрез него по-умни, по-добри, по-зрели и съвършени.

Заради доброто и любовта човек не трябва да допуска смъртта да има власт над неговите мисли.

Любовта, а не разумът, е по-силна от смъртта.

Ние не обичаме качествата, обичаме хората. Понякога дори заради техните дефекти, както и заради техните качества.

Красивите хора смятат за необходимо да подсилват естествената си хубост и да се „издокарват“ навярно поради някакво съобразяване с щастливата своя роля да радват очите, те посвещават на своя получен от природата дар особени грижи, на които не може да се отрече известно благочестиво чувство и следователно право на съществуване, докато разкрасилата се грозота прави прискръбно и глупаво впечатление.

Впрочем и самата красота не е никога съвършена и тъкмо поради това тя става жертва на суетността си; на нея ѝ е съвестно, че все пак не ѝ достига нещо от качествата, с които се отличава създаденият от представата ѝ идеал – това чувство обаче е напълно погрешно, тъй като тайната на красотата се състои всъщност в притегателната сила на нейното несъвършенство.

Времето няма разделения, които да отмерват как отминава, няма буря от тромпети, които да оповестяват идването на нов месец или година. Дори когато започва нов век, само ние, смъртните, бием камбани и стреляме с пистолети.

Великата истина е тази, чиято противоположност също е истина.

Човек не живее личния си живот само като индивид, но – съзнателно или несъзнателно – и живота на своята епоха и съвремие.

„Благоразумието“ е нещо безкрайно обикновено. „Благоразумен“ е онзи, който изяжда само две кифлички на ден, живее предпазливо, обича предпазливо и е прекалено предпазлив, за да свърже решително живота си със своята любов. „Глупаво“ е всичко наивно, благородно и доверчиво, всяка смела всеотдайност на земята.

Никога не съм разбирал как може някой да не пуши, лишава се от най-добрата част от живота. С добра цигара в уста човек е в пълна безопасност, нищо не може да го докосне, буквално.

Целият този интерес към болести и смърт е само още един начин за изразяване на интерес към живота.

Няма нищо по-нехигиенично от живота.

Томас Ман е германски писател, получил Нобелова награда за литература през 1929 г. за „Буденброкови“, създаден повече от четвърт век преди това роман.

През 1933 г., след като на власт в Германия идват националсоциалистите, Томас Ман произнася в Мюнхен прочутата си реч „Страдание и величие на Рихард Вагнер“ по случай 50-та годишнина от смъртта на композитора.

Докато изнася същата реч в Амстердам, Брюксел и Париж, водещите политически кръгове в Германия организират „протест“ срещу писателя и той се вижда принуден да остане в емиграция – първо в Швейцария, а след лишаването му от германско гражданство през 1938 г.— в САЩ. В Германия книгите му са забранени.

След края на Втората световна война Томас Ман се завръща в Европа през 1952 г., но не отива в Германия, а през 1955 г. се установява в Килхберг на Цюрихското езеро (Швейцария), където остава до края на дните си.

За творчеството си е отличен и с престижната награда „Гьоте“ на град Франкфурт на Майн.