.
Животът на Пеньо Пенев е изтъкан от премеждия, разочарования и трудности. Страда от хронична депресия, а в последните години от живота си и от алкохолизъм.
Негов кумир е Владимир Маяковски. Буен по нрав, кибритлия, чепат, но в същото време състрадателен и любвеобвилен – така го описват близките и познатите му.
Много факти от живота и смъртта му остават в тайна дълги години, за да се използва неговото име от пропагандата като символ на комунистическата борба.
Въпреки ореола на „поет на социалистическото строителство“, който комунистическата пропаганда му създава след смъртта му, Пенев е един от първите, които открито се противопоставят на бруталностите на тоталитарния режим в България, а много от мрачните му поетически визии за бъдещето се оказват пророчески.
След много житейски изпитания и тежка депресия Пеньо Пенев се самоубива в нощта на 26 срещу 27 април 1959 г. в хотелска стая №118 на хотел „Москва“ в Димитровград. В нарочно предсмъртно писмо до Началника на Окръжното управление на милицията в града Пенев снема отговорността за своята смърт от своите близки и познати.
Въпреки това по-късно става ясно, че поетът е силно разочарован от реалността. Самият той в последните години на своя живот тъне в нищета, като няма средства за лечението на своето дете и продължава от идването си в града да живее в тясна квартира на Жилфонд под наем.
Човек се ражда, за да даде другиму любов.
Оня, който никому, дори и на куче, не е дал поне капка любов,
той напразно е дошъл на този свят.
По-добре ще бъде, ако майка му вместо него е родила камък.
Такъв човек не познава мъката и щастието, няма да остане в сърцата на хората,
те няма да го запомнят с добро.
Такъв човек – по дяволите!
Ако изгубиш пари – изгубил си нищо! Ако изгубиш чест – изгубил си нещо! Ако изгубиш вяра – изгубил си всичко!
Душата ми не е модерен ресторант, за да гуляят в нея разни дами. Не искам аз тъй гордия талант да похабя в разни лични драми.
На тоя свят за мач и вкусничка чорба не съм дошъл!
Сам да бъдеш – така по-добре е, нищо в нашите дни не е вечно! И най-милото ще отмилее, и най-близкото става далечно.
Затуй аз понякога с болка говоря, затуй мойте челюсти гняв е сковал! И жал ми е, майко, че лоши са хората, за тях ми е жал!
Ако сълзите,
набрани в очите,
не избършеш –
ще можеш ли леко
да вървиш
през простора на дните
и да гледаш
далеко, далеко?Ако болката,
в гърлото накипяла,
по стръмния път
към далечния връх
не преглътнеш
в самото начало –
как ще поемеш ти
дъх?
Всеки огън гори догорява, викой извор во век не извира. Туй, което цъфти прецъфтява, туй, което се ражда умира.
На гроба ми не слагайте вода
на онзи свят не искам да се мия.
И ако възкръсна от пръстта
ще бъде само за да се напия…
ОТКРОВЕНИЕ
Натежал е на дните простора,
накипял от безпътни мъгли…
И сърцето, преляло от горест,
ме боли, ме боли, ме боли…
Кой ще чуе? Защо да говоря?
За вас чужда е мойта тъга…
Но ще чакам врата да отворят…
Докога… Докога… Докога?…
Като друмник бездомен в умора
спирам тук, път изходил голям…
Отворете ми, милички хора!
Аз съм сам!… Аз съм сам!… Аз съм сам!
Нямам нищичко. Само неволя!
Но аз няма да ви огорча…
Кротко в ъгъла седнал на стола
ще мълча… ще мълча, ще мълча!
Всеки път има край и начало,
дъжд заплиска ли – ще превали.
А сърцето, от мъка преляло,
няма никога да отболи…
