.

Насим Талеб е философ, есеист и специалист по математически финанси; магистър по бизнес администрация от бизнес училището „Уортън“ и доктор на Парижкия университет. Почти две десетилетия той работи като финансист, а през 2006 г. се отдава напълно на академична работа и в момента е професор в Нюйоркския политехнически институт.

Посветил е живота си на проучване на проблемите на несигурността и слабо вероятните събития. Книгите на Талеб са преведени на 33 езика, радват се на огромен успех и са се превърнали в еталон за модерно мислене.

В книгата си „Черният лебед“ Талеб демонстрира как слабо вероятните и непредсказуемите събития са белязали почти всеки аспект от модерния свят. В книгата си „Антикрехкост“ показва, че несигурността всъщност е необходима.

Терминът „антикрехкост“ е неологизъм на Насим Талеб като противоположност на крехкостта на събитията в живота и в икономиката. Антикрехкост обаче надхвърля понятието за устойчивост – означава, че нещо е толкова стабилно, че може не само да устои на шок, но и да се облагодетелства от появата му. 

Събитията не може да се определят единствено и само като двете противоположни точки на едно противопоставяне, затова Насим Талеб предлага Триадата крехкост – устойчивост – антикрехкост.

ЛЕНИН В ЦЮРИХ

Наскоро бях в Цюрих, в кафене, превърнато в скъп ресторант, и размишлявах над надутите цени в менюто, които бяха поне три пъти по-високи, отколкото биха били в място с подобно качество в Съединените щати.

Световната финансова криза направи Швейцария още по-сигурно убежище и доведе до драстично повишаване на курса на валутата ѝ – Швейцария е най-антикрехкото място на планетата; тя се облагодетелства от шоковете, които се случват в останалата част от света.

Приятелят, с когото бях – писател, ми посочи, че Ленин, който е живял в града, е играл шах в това кафене с дадаисткия поет Тристан Цара.

Да, руският революционер Владимир Илич Улянов, по-късно известен като Ленин, е прекарал известно време в Швейцария, докато е обмислял проекта си за великата, управлявана от горе надолу модерна държава и най-голям човешки експеримент в централизирания държавен контрол.

Изведнъж ми дойде наум, че има нещо мистериозно в присъствието на Ленин там, тъй като няколко дена преди това бях на конференция в Монтрьо, на Женевското езеро, която се проведе в същия хотел с изглед към езерото, в който руския аристократ емигрант и жертва на Ленин Владимир Набоков е прекарал последните десетилетия от живота си.

Стори ми се интересен фактът, че приютяването на червените и белите, както на болшевиките, така и на благородната руска „бяла емиграция”, прогонена от тях, изглежда е част от основния бизнес на Хелветската конфедерация.

Главните градове като Цюрих, Женева и Лозана носят следите на политическите бежанци, които са търсили убежище там: всякакви емигранти, от ирански кралски особи, прокудени от ислямистите, до последния африкански владетел, който осъществява своя План Б.

Дори Волтер се е крил там известно време – във Ферне, преградие на Женева, близо до френско-швейцарската граница. Волтер, съвършено закриляният досадник, бяга във Ферне, след като обижда краля на Франция, католическата църква или други властимащи – това, което хората обикновено не знаят за него, е, че е имал мотив да търси закрила там и поради финансови причини.

Волтер е човек, който сам е постигнал всичко в живота, богат търговец, инвеститор и спекулант. Заслужава да се отбележи, че голяма част от богатството му се дължи на антикрехкостта на стресовите фактори, тъй като започва да трупа състоянието си в началото на изгнанието си.

Така че същуствуват и друг вид бежанци, такива като Волтер: финансови бежанци, идващи от неспокойни места, които могат да бъдат разпознати по скъпите си и скучни дрехи, вежливия си начин на изразяване, изкуственото си благоприличие  скъпите (лъскави) часовници – с други думи, не-Волтеровци. Както много богати хора те смятат, че им е разрешено да се смеят на собствените си шеги. Тези (скучни) хора не търсят убежище за себе си, а за активите си.

Докато свързани с политиката лица може да предпочетат да се скрият от рисковете на политическия режим в родната им страна – Франция или Англия, места, където в събота вечер е доста по-интересно, със сигурност банковите им сметки предочитат да са в Швейцария.

Икономически това е най-устойчивото място на планетата и това е факт през последните няколко столетия.

Това значително разнообразие от хора и портфейлите им се намира тук, в Швейцария, заради убежището, сигурността и стабилността. Всички тези бежанци обаче не забелязват очевидното: най-стабилната държава в света няма правителство.

И тя не е стабилна, въпреки че няма правителство; тя е стабилна защото няма правителство.

Попитайте случайно срещнати швейцарски граждани как се казва президентът на страната им и пребройте колко от тях могат да ви отговорят – те обикновено знаят кой е президент на Франция или на Съединените щати, но не и на собствената им държава.

Валутата им се държи прекрасно (докато пишех тези редове, беше доказано най-сигурната), но въпреки това централната им банка е мъничка дори за страна с такива размери.

Дали политиците, които печелят там известно време преди (те се надяват) завръщането си на власт, забелязват тази „липса на правителство”, приемат факта, че са в Швейцария заради нея и пригаждат съответно вижданията си за националните държави и политическите системи? В никакъв случай.

Не е съвсем вярно, че швейцарците нямат правителство.

Те нямат многочленно централно правителство или това, което в разговор обикновено се нарича „правителството” – управлението им се осъществява изцяло от долу нагоре, то е в известен смисъл „общинско”, състои се от регионални области, наречени кантони, обединени в конфедерация.

Съществува значителна променливост, съпроводена от враждабност между живеещите, която се осъществява на равнище спорове за чешми или други не особено вълнуващи дискусии. Това не е задължително приятно, тъй като съседите постоянно се бъркат в работите един на друг – това е диктатура от долу, не от върха, но въпреки това е диктатура.

Тази диктатура от долу нагоре обаче е защита срещу романтизма на утопиите, тъй като никакви грандиозни идеи не могат да бъдат родени в подобна неинтелектуална атмосфера – достатъчно е човек да прекара известно време в кафенетата в старата част на Женева, особено в неделя следобед, за да му стане ясно, че процесът е крайно неинтелектуален, лишен от всякакво чувство за величие, дори откровено жалък (има известна злобна шегичка, че докато другите нации са създавали велики неща, най-голямото постижение на швейцарците е изобретяването на часовника с кукувичка – хубава история, като изключим, че не са го изобретили швейцарците).

Системата обаче създава стабилност – скучна стабилност – на всяко равнище.

Да отбележим също, че отблъскващите, парвенюшко лъскави сцени, с които човек се сблъсква в Швейцария, в цяла Женева, в някои части от Цюрих (центъра) и особено в ски курортите като Гщаад и Сен Мориц не са пряк продукт на страната, нито на мисията ѝ, а резутат от нейния успех, тъй като Швейцария действа като магнит за грозно богатите и данъчните бежанци.

Трябва да отбележим, че това е последната значима страна, която не е национална държава, а по-скоро сбирка от малки общини, оставени да правят каквото си искат.

автор: Насим Талеб