.
Италианската актриса от сицилиански произход е родена в Тунис през 1938 г.
На 17 г. години я обявяват за най-красивата италианка в африканската държава и като награда заминава на посещение на международния филмов фестивал във Венеция, придружена от своята майка.
Клаудия Кардинале мечтае да бъде учителка, но победата ѝ на конкурса за красота сменя посоката на живота ѝ.
Въпреки че в началото не иска да се снима в киното и отпраща всички режисьори, скоро тя е забелязана от френската кино индустрия и през 1958 г. снима първия си филм.
Сестра ми Бланш, руса със сини очи, мечтаеше да играе в киното. Аз, брюнетката с черни очи, която наричаха “Бебрберката”, се виждах по-скоро като учителка в пустинята или изследователка, която открива света. Бях онова, което наричат мъжкарана, винаги готова да се бия, за да покажа, че момичетата са поне толкова силни, колкото момчетата. Истинска луда глава, която скачаше във влака в движение, за да отиде на училище в Картаген. Накрая кондукторите казаха на баща ми, защото това беше много опасно. Но нищо не ме плашеше.
Бях влюбена на младини в пустинята. Някога исках да остана в нея, да живея на воля и … да преподавам. Разбира се, това беше абсурдно. Защото там има само камили.
Рожденото ми име е Кло – както за момче, така и за момиче. Затова съм мъжкарана.
Ако съм тук днес, то е защото много време съм отказвала филми. На много хора съм казала „Не!”.
С Ален Делон вероятно можехме да имаме любовна история, но се превърнахме в митична двойка. А Мастрояни цял живот флиртуваше с мен. Но никога не му се дадох. Просто оставях мъжете да ме обожават.
Марчело Мастрояни притежаваше всичко необходимо, за да се хареса. И се харесваше. Добротата му, смес от женска чувствителност и мъжка сила, деликатността, красотата и сдържаността му бяха все препоръки в негова полза. Той също ме харесваше. Но аз все си повтарях, че е от породата актьори, които неизменно се влюбват в екранните си партньорки. Надушвах опасност. И колкото повече ме ухажваше, толкова повече го избягвах.
Когато бях млада, първият филм, който гледах беше с Марлон Брандо. Имаше голямо кино близо до дома ни в Тунис и си спомням Марлон Брандо и Бриджит Бардо. Важното за киното е, че можеш да мечтаеш. Не харесвам филми, които са банални.
На Марлон Брандо не можеха да кажат „не“ нито жените, нито мъжете. Нито Джеймс Дийн, нито Мерилин Монро. Той беше любимият ми актьор, още когато бях момиче. И когато отидох на снимки в Лос Анжелис, Брандо беше първият, който ми позвъни. Представи ми се с целия си чар, но аз упорито не се поддавах на изкушението. Той се засмя и каза: „Всичко разбирам. Ти си Овен – както и аз.“ И когато той си тръгна с празни ръце, аз си казах: „Каква съм глупачка!“
Мъжете смятат, че жените са слаби, но аз с успех доказах обратното. Винаги казвам: „Ако веднага отговориш на ухажванията на мъжа, той много скоро ще те зареже“. Ненавиждам флирта и мимолетните връзки. Официално никога не съм се омъжвала, но и никога не съм взимала чужди мъже.
Със София Лорен имах проблем. На всеки коктейл или прием тя подхвърляше: „Ти влез първа, аз – след теб. Защото съм по-важна“. След време ми се извини и ме нарече „моята по-малка сестра“.
Във всички филми, в които е имало екстремни сцени и каскади, никога не съм ползвала дубльор.
Получавам много писма от обожателки, никога не съм имала проблеми с жените. Когато снимахме с Бриджит Бардо „Петролотърсачките”, всички очакваха да не се понасяме – русата срещу брюнетката, но за тяхно съжаление, имахме чудесни взаимоотношения.
Никога не попаднах в скандал или объркване, както е обичайно за една актриса. Никога не разкрих себе си или тялото си във филмите. Тайнствеността е особено важна.
Позитивен човек съм. Всичко ми е наред. Мога да се потапям в различни животи. Никога не скучая. Аз съм зодия Овен – като повечето актьори.
Трябва да си много силен, за да не изгубиш своята самоличност и идентичност.
Бракът функционира най-добре, когато и двамата партньори останат някак си неженени.
Никога не съм се омъжвала, за да запазя независимостта си. Винаги съм се борила за каузите на жените – през 60-те години това означаваше правото на развод, на аборт.
На 16 години бях изнасилена. Забременях. Тогава това беше смъртен грях, печатът на безчестието легна не само върху мен, но и върху бъдещото ми дете. Реших да замина далеч от къщи, за да се скрия от всички. Стана така, че киното спаси моята чест и честта на сина ми… Тогава си направих доста циничен извод: киното е като мъжа – колкото по-малко го искаш, толкова по-яростно те преследва…
Снимах се бременна, никой не си даваше сметка за това, защото талията на дрехите тогава беше точно под гърдите. Организираха дискретно раждането в Лондон. Така бебето бе наречено Патрик. Защото бе кръстен в католическата църква “Свети Патрик”. На същия продуцент му хрумна идеята да кажем, че бебето е малкият ми брат. И аз бях принудена да приема тази лъжа, за да избегна скандала и да защитя кариерата си.
Лъжата беше бреме и когато Патрик стана на шест или седем години, се обадих на един журналист и признах, че това е моят син. Знаете ли, беше странна епоха, в която актьорите бяха напълно зависими от продуцента, с когото имат договор, така че бяха с вързани ръце и крака. Много бързо започнаха успехите ми, правех по четири филма годишно, но заплащането ми оставаше като на обикновена служителка и не бях свободна да излизам, да се гримирам, в личния си живот.
Не е важно да си красива. Важно е да даваш емоция на хората. Не харесвам лифтинга и пластичните корекции, мисля, че жените трябва да са такива, каквито са.
Никога не съм се мислила за красавица. И нека никой да не си мисли, че кокетирам. За мен възрастта никога не е имала значение. Аз съм човек, който се забавлява и не разсъждава върху аритметиката.
За мое щастие, никога не ми се е налагало да търся работа.
Продължавам да работя! Зад гърба си имам повече от 152 филма и продължавам да работя, непрекъснато. Обикновено, когато жената е на 77 години, спира. А нали виждате? Аз продължавам.
С вчера живеят само неудачниците – тези, на които в главата им се върти миризмата на пепел. Мен ме интересува настоящето. Не искам никога да ставам експонат в музей.
В моя живот няма драма. Това е съдбата, аз съм оптимист, а не песимист, винаги виждам добрите неща, не лошите.
Ненавиждам така наречената „звездна“ общност. Аз съм дълбоко интровертен човек, понякога дори див. Ужасявам се от саморазголването и съм доста затворена. А в нашия занаят е тъкмо обратното. От друга страна, професията ми дава възможността да изразявам себе си. И това ме спасява.
Това е канибалска и неблагодарна професия. В Холивуд, където отказах да остана, още повече, отколкото в Италия. Най-вече за актрисите. И особено, когато преминат 60 години. Винаги ще помня Рита Хейуърт, която играех като момиче в “Най-големият цирк на света” с великия Джон Уейн. Веднъж тя дойде в малкия фургон, който ми служеше за гримьорна. Погледна ме и ми каза: “Знаеш ли, аз също бях красива”. И избухна в сълзи.
Обичам онези, които са готови да се сражават. А дали ще победиш или не, не е толкова важно. Главното е да не се отпускаш. И винаги си повтарям: „Клаудия, ако искаш, значи можеш!“
Със страст и отдаденост ще бъда внимателна към нуждите на жените и ще се боря безмилостно за техните права.
Размишлявайки за своя живот, стигам до извода, че свиря в него като деликатен музикален инструмент, дирижиран от случая. Всичко, което ме сполетя, стана въпреки моята воля и доведе до изключително положителни резултати. За което трябва да благодаря на съдбата. Нейните знаци са ме съпътствали цял живот. В арабския език съществува изразът „мактуб“ – „ако е рекъл Бог“, „предреченото ще се сбъдне”. Това е девизът на моята душа.
Аз живея всеки ден и всеки ден е различно. Не бих казала, че имам приоритети. Е, разбира се, децата ми, близките и какво се случва по света – това са неща, които винаги ме интересуват.
Глупаво е да мислим, че можем да спрем времето. Когато виждам всички тези актриси, които се преправят и накрая всички те си заприличват, ако не са обезобразени за цял живот! Какъв ужас! Не понасям идеята за пластична хирургия. Веднъж един лекар дойде при мен, за да ми направи предложение. Никога! Впрочем мама винаги ми казваше: “Бръчките ти не се виждат, Клаудия, защото ти винаги се смееш!”
Тази професия ми подари много животи. И възможността да използвам известността си в служба на многобройни каузи: правата на жените, защото съм феминистка. Правата на хомосексуалистите и те го знаят, защото винаги ме поздравяват, минавайки под прозорците ми по време на гей парада. Борбата срещу СПИН и смъртното наказание с “Амнести Интернешънъл”. Децата в Камбоджа…
