.

Творчеството на американския писател Томас Улф е една вселена.

Улф (1900-1938) отдавна е признат за едно от най-големите имена в американската литература на ХХ век, редом с Фокнър, Хемингуей, Дос Пасос и Скот Фицджералд – наричат ги „голямата петорка”.

Дори сред тях, Томас Улф се откроява с мащабността и дързостта на творческите си амбиции, с езиковата си и интелектуална мощ.

Не напразно Фокнър го провъзгласява за „най-яркият талант на нашето поколение”, а критиците го наричат „Ниагарският водопад на американската литература”.

След публикуването на първия му роман „Погледни към дома, ангеле” през 1929 г. Улф става световноизвестен.

„Ангелът” и до днес е смятан е смятан от критици и читатели за най-значимото му произведение.

Достигнали сте върха на успеха веднага щом престанете да се интересувате от пари, комплименти и слава.

Цялата ми вяра лежи на убеждението, че самотата далеч не е рядък и любопитен феномен, а винаги е била най-централният и най-неизбежният опит на всеки човек.

Най-надеждното средство срещу суетата е самотата.

Няма по-прекрасен спектакъл на земята от красива жена, която готви вечеря за някой, когото обича.

Ако човек има талант, но не може да го използва, той ще се провали. Ако използва само половината от него, ще се провали частично. Ако използва целия, ще успее, ще си спечели удовлетворение и триумф, какъвто никога не е познавал.

Младият човек е толкова силен, толкова луд, толкова сигурен, и толкова изгубен. Той има всичко и е неспособен да използва нищо от това.

Все повече ще се убеждавам, че начинът, по който съм се учел – със сляпо опипване, борба и проправяне на собствен път – е единственият начин да се науча.

Дете, дете, имай търпение и вяра, защото животът се състои от много дни и всеки настоящ час ще изчезне.

Човешкият ум е невероятен инструмент за адаптация и в нищо това не се проявява по-ясно, отколкото в неговите мистериозни сили за устойчивост, самозащита и самолечение.

Човек се ражда, за да живее, и за да умре, и тежък е жребият, който му се пада. Това не може да се отрече в самия край. Но нужно е да го отричаме по пътя.

Ето какво всъщност е знанието. То е сам да откриеш нещо, като минеш през болка, през радост, през възторг, като му отдадеш упорит труд и безброй тиктакащи мигове, безброй дихания от живота си, докато то започне истински да ти принадлежи, сякаш е взидано в основите на живота ти.

Нужно ми е да погледна нещо хиляда пъти, преди да го видя за първи път.

Причината, поради която писателят пише една книга е – да я забрави. Причината, поради която читателят чете една книга е – да я запомни.

Смъртта е да изгубиш земята, която познаваш за по-голямо познание; да изгубиш животът, който имаш, за по-голям живот; да напуснеш приятелите и любимите си, за по-велика любов; да намериш земя по-мила от дом, по-обширна от земята.

Камък, лист, неотворена врата; камък, лист, врата. И над всичко – забравени лица. Голи и сами идваме на този свят в изгнание. В тъмната утроба, не познавахме майчиното лице; от затвора на нейната плът влязохме направо в неописуемия, неизразимия затвор на тази земя. Кой от нас познава брат си? Кой от нас погледна в бащиното си сърце? Кой от нас не е останал завинаги затворник? Кой от нас не е вечно непознат и сам? Загубата от изгубеното, в горещите лабиринти, изгубени сред ярките звезди на този уморена, безцветна пепел, изгубени! Спомняйки си безмълвното, ние търсим отдавна забравения език, изгубения край на пътя в небето, камък, лист, неотворена врата. Къде? Кога? Изгубен, от вятъра наскърбен призрак, върни се пак!

Всеки момент е плод на четиридесет хиляди години.

Прави грешки, поемай рискове, изглеждай глупаво, но върви напред. Не спирай!