.

Влиянието на рационализма действително е толкова мощно и натрапчиво, че в общи линии колкото по-интелигентен и образован е човек, толкова по-вероятно е днес да бъде не само рационалист, но и да поддържа социалистически възгледи, независимо дали той или тя е достатъчно обвързан с доктрината, за да сложи етикета „социалистически“ на възгледите си.

Колкото по-високо се изкачваме по стълбата на интелигентността, толкова по-често общуваме с интелектуалци и толкова по-често срещаме социалистически убеждения. Рационалистите имат склонност да са интелигентни и интелектуалци, а интелигентните интелектуалци са склонни да бъдат социалисти.

Първоначалната изненада на човек, когато открие, че интелигентните хора имат склонност към социализма, отслабва, щом осъзнаем, че, разбира се, интелигентните хора са склонни да надценяват интелигентността и да предполагат, че вероятно хората дължим всички преимущества и възможности, които предлага нашата цивилизация, на целенасочено планиране, а не на следването на традиционни правила.

И съответно мислят, че можем, като упражняваме разума, да елиминираме останалите нежелателни характеристики чрез още замислени мерки, с още по-подробен план и с „рационална координация“ на нашите начинания.

Това кара човек да е благосклонно предразположен към централизирания икономически план и контрол, които са в сърцевината на социализма.

И тъй като такива хора са научени, че конструктивизмът и теоретизмът са всичко в науката и разума, за тях е трудно да повярват, че може да съществува някакво полезно познание, което не произлиза от целенасочени експерименти, или пък да приемат валидността на някоя традиция, с изключение на собствената им научна традиция.

Ето защо те казват: „Традицията почти по дефиниция заслужава порицания и нещо, заслужаващо присмех и възмущение.“

Но има ли наистина социалисти, които сериозно възнамеряват да разпределят поравно съществуващите капиталови ресурси сред хората по света?

Възгледите на интелектуалците оказват влияние върху политиката на утрешния ден…

Това, което за съвременния наблюдател изглежда като битката на противоречиви интереси, всъщност много по-отдавна често е описвано като сблъсък на идеи, поддържани от тесни кръгове.

Младите са прави, ако нямат голямо доверие на идеите, които са властвали сред повечето от дедите им. Но те грешат или са подведени, ако вярват, че това са същите либерални идеи от деветнадесети век, които всъщност по-младото поколение почти не познава.

В това отношение нямаме голямо право да се чувстваме нещо повече от дядовците ни. И никога не трябва да забравяме, че ние от двадесети век, а не те, забъркахме каша от нещата.

Ако сме се провалили в първия опит да изградим един свят от свободни хора, трябва да опитаме отново.

Водещият принцип, че политиката за свобода на индивида е единствената прогресивна политика, си остава толкова верен днес, колкото е бил и през деветнадесети век.

Изглежда, че е почти като закон в човешката природа и за хората е по-лесно да се обединяват около отрицателна програма, около омразата към врага, около завистта на по-успешните, отколкото около позитивно начинание.

Контрастът между „ние“ и „те“, общата битка срещу тези извън групата, изглежда като съществена част от всяко верую, което здраво сплотява дадена група към общи действия.

Затова то винаги се използва от тези, които търсят не просто подкрепа за политиката си, но и безрезервната преданост на огромни маси.

От тяхна гледна точка това има голямото предимство, защото им оставя по-голяма свобода на действие, отколкото биха имали при почти всяка положителна програма.

Когато сигурността се разбира в твърде абсолютен смисъл, масовият стремеж към сигурност, вместо да увеличи шансовете за свобода, се превръща в смъртна заплаха за нея.

Съществува опасност в бликащото усещане за непрекъснато нарастваща сила, което е породено от напредъка на физическите науки и което изкушава човека — „замаян от успехите си“ — да приложи една типична фраза на ранния комунизъм: да подчини не само нашето естество, но и нашата жизнена среда под контрола на човешката воля.

Признаването на непреодолимите граници на неговите знания наистина трябва да даде урок по смирение за ученика на обществото и да го предпази от това да стане съучастник във фаталния стремеж на хората да контролират обществото — един стремеж, който би го направил не само тиранин над своите събратя, но и който може да го направи унищожител на цивилизацията; един стремеж, който никой мозък не е проектирал, но който е нараснал заради волевите усилия на милиони индивиди.

източник: otizvora.com