Когато прегрешиш срещу собствената си съдба - ЪРВИН ЯЛОМ

.

Невротичната вина произтича от въображаемите прегрешения (или дребни прегрешения, на които се реагира по непропорционално силен начин) спрямо друг човек, спрямо древни и съвременни табута или спрямо родителски или социални „трибунали“.

„Реалната“ вина произтича от действително прегрешение спрямо друг човек.

Макар че субективното дисфорично преживяване е сходно, смисълът и терапевтичното управление на тези форми на вина са много различни: към невротичната вина трябва да се подхожда чрез работа върху чувството за лошотия, несъзнаваната агресивност и желанието за наказание, докато „реалната“ вина трябва да се посрещне с действително или символно подходящо обезщетение.

Екзистенциалната перспектива в психотерапията добавя важни измерения към концепцията за вината. Първо, пълното приемане на отговорността за собствените действия разширява спектъра на вината чрез намаляване на аварийните люкове. Човек вече не може да разчита на такива удобни алибита, като: „Нямах такова намерение“, „Беше случайност“, „Не можах да устоя“, „Следвах неустоим импулс“.

Екзистенциалната концепция за вината обаче добавя нещо още по-важно от разширяването на диапазона на „отчетността“. Казано най-просто: човек е виновен не чрез прегрешенията спрямо другия или спрямо някакъв нравствен или социален кодекс, той може да е виновен за прегрешения спрямо себе си.

От всички екзистенциални философи Киркегор и след това Хайдегер най-пълно разработват тази концепция. Важно е, че Хайдегер използва една и съща дума, за да обозначи както вина, така и отговорност. След като обсъжда традиционните употреби на термина „виновен“, той заявява: „да си виновен, има значението и на „да си отговорен за“, тоест да си причината или авторът, или дори поводът за нещо“.

Следователно човек е виновен в същата степен, в която е отговорен за себе си и за света си.

Вината е фундаментална част от „човешкото биване-в-света“: „Да си виновен, не възниква първоначално от задълженост, а точно обратното – задължеността става възможна единствено на базата на първичната виновност“. След това Хайдегер разработва тезата, че „в идеята за „виновен“ се крие характерът на „не“. Човешкото биване-в-света винаги е учредяване и то „непрекъснато изостава от своите възможности“. Вината следователно е тясно свързана с възможността, или потенциалността.

Когато се чуе „призивът на съвестта“ (тоест призивът, който кара човека да се обърне към собствения си „автентичен“ начин на съществуване), човекът винаги е „виновен“ – и то виновен до степента, до която не е успял да реализира автентична възможност.

Тази необикновено важна концепция е разработена по-пълно и от други автори. Приносите на Паул Тилих са особено важни за психотерапията. В „Смелостта да бъдеш“ той разглежда тревожността на човека откъм идеята за небитието и разграничава три източника на тревожност – три основни начина, по които небитието заплашва битието.

Два от тях (заплахата за обективното съществуване – смъртта, и заплахата за духовното съществуване – безсмислеността) изследвам на друго място.

Третият е непосредствено свързан с това обсъждане. Небитието заплашва битието, заплашвайки нашето нравствено себеутвърждаване и ние изпитваме вина и тревожност от самоосъждането. Думите на Тилих са пределно ясни:

„Съществуването не само е дадено на човека, но и се изисква от него. Той е отговорен за него; буквално от него се изисква да отговори – ако е попитан – какво е направил от себе си. Този, който го пита, е неговият съдия, а именно той самият. Ситуацията създава тревожност, която в относителни термини е тревожност от вина, а в абсолютни термини е тревожност от самоотхвърляне или осъждане. От човека се иска да направи от себе си това, което би трябвало да стане, да реализира съдбата си. Всеки акт на нравствения, себеутвърждаващ се човек допринася за реализирането на неговата съдба, за актуализирането на онова, което потенциално той е.“

Становището на Тилих, че от човека „се иска да направи от себе си това, което би трябвало да стане, да реализира съдбата си“, произхожда от Киркегор, който описва форма на отчаяние, възникваща от нежеланието да бъдеш себе си.

Саморефлексията (осъзнаването на вината) смекчава отчаянието, докато да не знаеш, че си отчаян, е още по-дълбока форма на отчаяние.

Същата теза защитава и хасидският равин Зуся, който малко преди смъртта си казва: „Когато отида на небето, няма да ме попитат: „Защо не си бил Моисей?“, а ще ме попитат: „Защо не си бил Зуся?“ Защо не си станал това, което само ти можеш да станеш?“.

Ото Ранк силно осъзнава тези въпроси и пише, че когато се ограничаваме от твърде интензивното или твърде бързото изживяване или реализиране, се чувстваме виновни заради неизползвания живот, неизживения живот в нас.

Роло Мей смята, че понятието изтласкване може да се разбере в перспективата на взаимоотношението на човека със собствения си потенциал и понятието несъзнавано трябва да се разшири, за да включи нереализирания изтласкан потенциал на човека:

„Трябва да зададем следните въпроси, ако искаме да разберем изтласкването у даден човек: Какво е отношението на този човек към собствения му потенциал? Какво става, когато той избира или е принуден да избере да блокира от съзнанието си нещо, което знае, а на друго равнище знае, че знае?… Несъзнаваното следователно не трябва да се мисли като резервоар на импулси, мисли и желания, които са културно неприемливи. Аз го дефинирам по-скоро като онези потенциали за знаене и преживяване, които човекът не може или не желае да актуализира“.

На друго място Мей описва вината като „положителна, конструктивна емоция… възприятие за разликата между това, което нещо е, и това, каквото би трябвало да бъде“. Следователно езкистенциалната вина, (както и тревожността) е съвместима със и дори необходима за психичното здраве. „Когато човекът отрича своите потенциали, не успява да ги реализира, неговото състояние е вина.“

Древна е идеята, че всяко човешко същество има уникален набор от потенциали, които копнеят да бъдат реализирани. Аристотеловата „ентелехия“ се отнася до пълното реализиране на потенциала.

Четвъртият смъртен грях, леността, или апатията, е интерпретиран от много мислители като „греха на неуспеха да се направи от собствения живот всичко онова, което човек знае, че може да направи“.

Това е изключително популярна концепция в съвременната психология и се появява в трудовете на почти всеки съвременен хуманистичен или екзистенциален теоретик или терапевт. Макар че е получавала много имена (например „самоактуализация“, „реализиране на себе си“, „себеразвитие“, „развитие на потенциала“, „растеж“, „автономия“ и т.н.), основополагащата концепция е проста: всяко човешко същество има вроден набор от способности и потенциали и нещо повече: има първично познание за тези потенциали. Човек, който не успява да живее толкова пълноценно, колкото е способен, преживява дълбоко, силно чувство, което аз наричам тук „екзистенциална вина“.

Трудовете на Карен Хорни неотклонно се основават на концепцията, че при благоприятни условия човешкото същество естествено ще развие собствения си вътрешен потенциал точно както жълъдът ще се развие в дъбово дърво. Основният труд на Хорни „Невроза и човешки растеж“ е с подзаглавие „Борбата за себереализация“.

Психопатологията според нея се появява, когато неблагоприятни обстоятелства възпрепятстват детето да расте, реализирайки своите възможности. Тогава то загубва от поглед потенциалния си Аз и развива друг Аз-образ: „идеализиран Аз“, към който насочва жизнените си енергии.

Макар че Хорни не използва термина „вина“, е съвършено ясно, че тя добре осъзнава цената, плащана от човека за това, че не реализира собствената си съдба.

Хорни говори за чувство на отчуждение, за откъснатост от това, което човек наистина е, което води до прегазване на собствените автентични чувства, желания и мисли. Той обаче чувства съществуването на своя потенциален Аз и на несъзнавано ниво непрекъснато го сравнява със своя „действителен“ Аз (тоест с Аза, който наистина живее в света).

Несъответствието между това, което човек е, и онова, което би могъл да е, поражда прилив на презрение към себе си, с който трябва да се справя през целия си живот.

Ейбрахам Маслоу, силно повлиян от Хорни, е първият според мен, който използва термина „самоактуализация“. Той също вярва, че хората естествено актуализират себе си, освен ако обстоятелствата в тяхното развитие не са толкова неблагоприятни, че трябва да се борят за безопасността, а не за растежа си (тоест трябва да приемат „мотивация на дефицита“, а не „мотивация на растежа“).

„Ако същностното (вътрешно даденото) ядро на човека е отречено или потиснато, той се разболява, понякога по очевидни начини, а друг път – неуловимо… Това вътрешно ядро е деликатно и фино и лесно се преодолява от навика и културния натиск… Макар и отречено, то упорства под повърхността, непрестанно напирайки за актуализиране… Всяко отмятане, всяко престъпление против природата ни се записва в нашето несъзнавано и ни кара да се презираме.“

Как обаче може човек да открие потенциала си? Как разпознава кога го е реализирал? Как знае кога е загубил пътя си?

Хайдегер,Тилих, Маслоу и Мей биха отговорили в унисон: „Чрез вината! Чрез тревожността! Чрез призива на съвестта!“.

Между тях съществува консенсус, че екзистенциалната вина е положителна конструктивна сила, гид, викащ човека обратно към него самия.

Когато пациентите ѝ казват, че не знаят какво искат, Хорни често отговаря просто: „Някога мислили ли сте да се попитате?“.

В центъра на собственото съществуване човек познава себе си. При описването на тази множественост на Азове Джон Стюарт Мил говори за фундаментален, перманентен Аз, който той нарича „траен Аз“. Никой не го е казал по-добре от св. Августин:

„Има един в мен, който е повече аз, отколкото аз“.

Екзистенциалната вина не е резултат от някакво криминално престъпление, което човекът е извършил. Точно обратното! Тя произтича от пропуска. Човек се чувства виновен за това, което не е направил с живота си.

„Вина“ е дисфорично субективно състояние, преживявано като „тревожна лошотия“. Въпреки това субективната вина има различни значения. Терапевтът трябва да помогне на пациента да разграничи реалната, невротичната и екзистенциалната вина.

Екзистенциалната вина е нещо повече от дисфорично афективно състояние, символ, върху който трябва да се работи и да бъде елиминиран терапевтът трябва да я разглежда като призив отвътре, който – ако се чуе – може да функционира като водач към личното осъществяване.

Човек, който изпитва екзистенциална вина, е прегрешил срещу собствената си съдба. Жертвата е собственият потенциален Аз.

Изкуплението се постига чрез впускане в „истинската“ професия на човешкото същество, която – както казва Киркегор – „е да желаеш да си себе си“.

Последвайте ни в Телеграм: