.
Тимос е онази част на душата, която търси признание за достойнството; изотимия е искането да бъдеш зачитан наравно с другите, а мегалотимия е желанието да бъде признато превъзходството ти.
Модерните либерални демокрации обещават и в голяма степен осигуряват минимална степен на равно признание, което намира израз в индивидуалните права, върховенството на закона и изборните права.
Всичко това обаче не гарантира, че хората в една демокрация на практика ще бъдат еднакво зачитани, особено представителите на групи, които дълго са били маргинализирани.
Цели страни могат да се чувстват незачитани, а това подхранва агресивен национализъм; по същия начин последователите на определена религия могат да смятат, че вярата им е охулвана.
Изотимията следователно ще продължи да подклажда искания за равно признание, които вероятно никога няма да бъдат напълно удовлетворени.
Другият голям проблем е мегалотимията. Либералните демокрации доста добре съумяват да осигурят мир и благоденствие (макар в по-малка степен през последните години).
Заможните, сигурни общества са царството на „последния човек“ на Ницше; на „безгръбначни хора“, които прекарват живота си в постоянен стремеж да удовлетворят консуматорските си желания, но които нямат нищо в същността си, никакви по-висши цели или идеали, за които са готови да се борят и жертват. Не за всекиго такъв живот е удовлетворителен.
За мегалотимията е необходима изключителност – да поемаш големи рискове, да участваш в съдбовни битки, да търсиш внушителни резултати, – защото само така ще бъде признато превъзходството ти.
В някои случаи тя може да доведе до появата на прославен лидер като Линкълн, Чърчил или Нелсън Мандела. В други случаи обаче тя може да произведе тирани като Цезар, Хитлер или Мао, които доведоха обществата си до диктатура и разруха.
Тъи като мегалотимията исторически е съществувала във всички общества, тя не може да бъде преодоляна; тя може единствено да бъде канализирана или усмирена.
Въпросът, които повдигнах в последната глава на „Краят на историята и последният човек“, бе дали модерната система на либерална демокрация, обвързана с пазарна икономика, ще осигури достатъчно отдушници за мегалотимията.
Този проблем е осъзнат напълно от американските бащи основатели. В стремежа си да създадат републиканска форма на управление в Северна Америка те не забравят как рухва Римската република и се боят от появата на диктатори като Цезар.
Тяхното решение е конституционна система от механизми за контрол и противодействие, която да разпредели властта и да не допусне тя да се концентрира в ръцете на един управник.
През 1992 г. аз твърдях, че пазарната икономика също предлага отдушници за мегалотимията. Един предприемач би могъл да стане приказно богат и в същото време да допринася за всеобщото благоденствие.
От друга страна, такива хора биха могли да участват в триатлона „Железен човек“, да поставят рекорди по брои на хималайските върхове, които са изкачили, или да създадат наи-високо котираната на пазара интернет компания.
Всъщност в „Краят на историята“ аз споменавах Доналд Тръмп като пример за невероятно амбициозна личност, чието желание за признание е безопасно канализирано в кариера в бизнеса (и по-късно в развлекателната индустрия).
По онова време изобщо не подозирах, че двайсет и пет години по-късно той няма да се задоволи да бъде успешен бизнесмен и знаменитост, а ще влезе в политиката и ще бъде избран за президент.
Това обаче съвсем не противоречи на тезата ми за потенциалните бъдещи заплахи за либералната демокрация и централния проблем за тимоса в либералното общество.
И в миналото е имало такива фигури – хора като Цезар, Хитлер или Перон, – които са повели обществата си по пагубни пътища към войни и икономически упадък.
За да излязат напред, тези личности са използвали негодуванието на обикновените хора, които смятали, че тяхната нация, религия или начин на живот не са зачитани. Така мегалотимията и изотимията си подавали ръка.
Искането за признание на собствената идентичност е основна идея, която обединява много от случващото се днес в световната политика. Голяма част от онова, което се приема за икономическа мотивация, твърдя аз, всъщност се корени в искането за признание и следователно не може да бъде удовлетворено с икономически средства.
А това пряко влияе върху начина, по които трябва да се борим с популизма в днешни дни.
Според Хегел борбата за признание е движещата сила в човешката история. Тои твърди, че единственото рационално решение на желанието за признание е универсалното признание, при което се признава достойнството на всяко човешко същество.
Универсалното признание обаче винаги е било оспорвано от други частични форми на признание на базата на нация, религия, ceкта, paса, етничecки произход или пoл, или от хора, които искат да бъдат признати за по-висши.
Популярността на политиката на идентичността в модерните либерални демокрации е една от основните заплахи, пред които те са изправени, и ако не намерим начин да се върнем към по-универсално разбиране за човешкото достойнство, ние сами ще се обречем на несекващ конфликт.
Из „Идентичност – борбата за признание и политиката на гнева“