.
Емил Чоран е един от най-оригиналните мислители и писатели на XX век, известен със своите мрачни, философски размисли, дълбок скептицизъм и стремеж да разкрие най-тъмните ъгли на човешката душа. Роден през 1911 г. в малкото румънско градче Ръшнари, Чоран прекарва ранните си години в среда, която ще постави основите на неговото скептично отношение към живота и съществуването.
Още от млада възраст Чоран се потапя в литературата и философията, завършва философия в Букурещ и започва своя литературен път, като скоро става известен с острите си есета и философски трактати. През 1937 г. се мести в Париж – град, който се превръща в негов дом до края на живота му. Париж го вдъхновява, но същевременно и затвърждава неговия вътрешен конфликт и разочарование от човешката природа и от собственото му съществуване.
Чоран остава в историята със своите творби на френски език – език, който той усвоява изцяло и който му позволява да предаде в нюанси и деликатност дълбоките си философски прозрения. Книги като „Сълзи и светии“ и „Падението в бездната“ разкриват една необикновена интелектуална и емоционална сила – мислите му се движат между отчаянието и възхищението пред абсурда на живота, между мъчителното търсене на истината и сладостта на отчаянието. В тези творби Чоран не просто критикува човешката същност – той съумява да намери красота и в най-дълбоките форми на човешкото страдание и болка.
Животът и творчеството на Чоран са белязани от една болезнена откровеност. Той не търси спасение, а открито приема неизбежността на смъртта и на разпадането на смисъла, превръщайки ги в свой основен обект на философски размишления. Парадоксално, макар и изпълнени с мрак, неговите текстове разкриват и една своеобразна светлина – той открива „мир“ в самото страдание, намира утеха в скептицизма си.
До последните си дни Емил Чоран остава верен на своите идеи, а животът му – скромен и почти аскетичен – отразява философията, която той предава в своите произведения. Чрез болезнено точната си проза, Чоран приканва читателите си не само да размишляват над съществуването, но и да приемат безсмислието на света като източник на свобода.
В историята на литературата и философията Емил Чоран оставя следа като писател, който не се бои да разголи душата си пред своите читатели и да покаже несъвършенствата на света. Той е човек, който, изпълнен с непримирим скептицизъм, успява да превърне този скептицизъм в творческа сила, която продължава да предизвиква и вдъхновява.
Сама по себе си всяка идея е неутрална или би трябвало да бъде такава, ала човекът ѝ придава живот, пренася в нея своите страсти и своето безумие; размътена, превърната във вярване, тя се вписва във времето, приема облика на събитие и така преходът от логика към епилепсия е завършен… По този начин се раждат идеологиите, доктрините и кървавите фарсове.
Веднъж изгубил способността си да бъде безразличен, човек се превръща в потенциален убиец; достатъчно е да превърне своята идея в бог, и резултатите стават непредсказуеми. Убива се винаги в името на някакъв бог или на негови заместители; безчинствата, предизвикани от богинята на Разума, от национални, класови или расови идеи, се родеят с тези на Инквизицията или на Реформацията.
Самият дявол бледнее пред оногова, който обладава истина, своята истина.
Какво друго е Грехопадението, ако не преследване на една истина и увереността, че тази истина е била открита, ако не страст към догмата и тържество на тази догма?
Огледайте се около вас: навсякъде ларви, които проповядват; всяка институция изпълнява някаква мисия; подобно на храмовете, кметствата си имат свой абсолют; администрацията с нейните правила – метафизика, предназначена за маймуни…
Всички се стремят да поправят общия живот; за това мечтаят дори просяците и неизлечимо болните; уличните тротоари и болниците гъмжат от реформатори.
Стремежът да стане източник на събития се проявява у всеки като умопомрачение или като съзнателно прието проклятие. Обществото е същински пъкъл, населен от спасители!
Всички злини в живота се дължат на някаква „концепция за живота“.
Страстта към проповеди е така здраво вкоренена в нас, че изплува от дълбини, които инстинктът за самосъхранение не познава. Всеки очаква своя миг, за да предложи нещо, без значение какво. Той притежава глас и това е достатъчно. Ние плащаме скъпо за това, че не сме глухи и че не сме неми.
От боклукчиите до снобите всички сеят престъпно великодушие, всички раздават рецепти за щастие, всички желаят да направляват стъпките на другите; от това животът на общността става непоносим, а животът насаме още по-непоносим. Когато не се месим в делата на другите, до такава степен се тревожим за нашите собствени дела, че превръщаме нашето аз в религия или, напротив, започваме да го отричаме: ставаме жертва на всемирната игра…
Източникът на нашите действия се корени в несъзнателната склонност да смятаме себе си за център, за смисъл и за достижение на времето.
Съзнавайки, че нищо не може да доведе до никъде, че всемирът е просто страничен продукт на нашата тъга, защо да се лишаваме от удоволствието да се препънем и да си строшим главата в земята и небето?
Животът се създава от бълнуването и се руши от скуката.