.

Има гласове, които се чуват. Има гласове, които се помнят. Но има и такива, които не просто звучат – те прорязват тишината на времето, будят кръвта в жилите, и като камбани в зори огласят душата на цял народ. Такъв е гласът на Стефка Съботинова – златен, кристален, непреклонен, жив.

Стефка Съботинова беше посланик на България, с песен. Не с речи, а с мелодии, родени от дълбочината на българската земя, от болката и силата на народа, от утринната роса по розовите поля и от хладината на сенките в Родопа планина.

Родена през 1930 година в село Розов кладенец, Стара Загора, Стефка израства сред песни и предания. Още като дете запомня звуците на родния край – чановете на стадата, песните на жетварките, гайдите в далечината. Първите ѝ изпълнения не са на сцена, а пред огнището, сред нивите, по седенките.

През годините Стефка Съботинова записва стотици песни, превръща се в символ на фолклора и пътува из цял свят, носейки България в гласа си.

Макар репертоарът ѝ да е безценен, една песен я превръща в безсмъртна – „Притури се планината“. Нейната интерпретация звучи не като песен, а като молитва, като вик от недрата на земята.

Стефка Съботинова беше жива памет на българския фолклор. Тя знаеше, че всяка народна песен е като шевица – тънка, деликатна, носеща история, мъдрост и болка. Затова пееше с огромна отговорност и с безкрайна обич.

Не се стремеше към слава, а към истина. Не търсеше аплодисменти, а съпреживяване. Когато запееше „Дилмано, Дилберо“ или „Зайди, зайди ясно слънце“, хората спираха, замлъкваха. Светът спираше за миг, за да послуша България.

Стефка Съботинова напусна земния свят през 2009 година, но гласът ѝ остана – жив, сияен, недокоснат от времето. Тя не остави просто дискография. Остави златна съкровищница, в която всяка песен е като обред – лекуваща, благославяща, пречистваща.

Днес нейният образ е икона на българския дух. И когато някой запита: „Как звучи България?“, най-достойният отговор ще бъде: „Като гласа на Стефка Съботинова.“

Народната песен е молитвата на народа. Най-чистата музика се ражда в сълзите на народа.

Да пееш народна песен е като да се изповядаш.

Всеки път, когато пея, се прекланям пред земята, която ме е родила. Когато пея, не съм аз – пее България чрез мен. Фолклорът е кодът на българското сърце.

Фолклорът не е минало – той е душата на нашето настояще.

Не съм избрала фолклора – той избра мен. Песента не се учи – тя се носи в кръвта.

Нашите баби са били по-добри поети от най-големите книжовници.

Във всяка песен има мъка, но и надежда.

Най-силният аплодисмент е тишината след песен.

Песента лекува, стига да я пееш с обич. Гласът трябва да излиза от душата, не от гърлото.

Когато отвориш сърцето си, ще чуеш как земята пее. Истинската песен се ражда в тишината на планината.

Няма по-свята сцена от родната земя. България има своя мелодия. Аз я носих цял живот.

Докато има кой да пее, България ще я има.