.
Автор: отец Пол Трюбенбах
Има ли начин да се стремим да бъдем по-велики, по-добри отколкото сме и все пак да бъдем смирени православни християни? Абсолютно. Православието изисква от нас да използваме даровете, дадени ни от Бог, да ги развиваме и да процъфтяваме.
Истинският въпрос е: „За какво копнее сърцето ми?“. Да речем, че си адвокат. Ако изпитваш нуждата да си най-добре платеният и най-уважаваният адвокат в града, има нещо разстроено в сърцето ти. Това, което наистина ти е нужно, е да следваш Христос, доколкото можеш и да се стремиш да бъдеш най-добрия човек, който можеш.
Стремежът да използваш даровете, които Бог ти е дал и да живееш по-възможно най-добрия начин, е най-здравословният път. Няма де се изпълваш със светски неща, а ще се опиташ да развиеш и използваш даровете като ги насочваш към добродетелна цел. Спреш ли да се стремиш към добродетелта, ще се самоунищожиш и затова е нужно да си внимателен.
Това, което се случва днес в света, е криза на идентичността. Опитваме се да разберем кои сме. И това ни връща към същия грях, извършен в Райската градина. Опитваме се да бъдем Бог без Бог.
Адам и Ева не са желаели да съгрешат срещу Бог и да бъдат отделени от него. Казано им е, че ако не Му се подчинят и ядат от плода на дървото за познаване на доброто и злото, ще станат като Бог. И това е, което наистина са искали. Опитвайки се да станат като Бог, те в крайна сметка не се подчиняват на Бог. Опитват се да станат като Бог и да се доближат до Бог, но без Бог.
Ние сме призвани да се съединим с Бог. Всичко, което е Бог по природа, ние ще станем по благодат. Но хората си казват: „Как мога да го направя по мой си начин? Как да го направя, без да спазвам заповедите? Как да го направя без живот в Чистота и Праведност, към които съм призован?“.
И така всичко се свежда до простичкия проблем с Гордостта. Мога ли да си проправя свой собствен път и да получа всички плодове, всички награди, цялата благодат, които Бог ми е обещал, въпреки че се отвръщам от Него?
Ето така светът полудя. Опитваме се да вземем творението и да го отделим от Твореца, който не е просто Създател, а образът, по който самите ние сме създадени. И очакваме добри резултати. Няма как да стане!
Всеки иска животът му да има смисъл. Виктор Франкъл в „Човекът в търсене на смисъл“ казва, че когато човек живее с цел и смисъл, процъфтява, а когато живее без цел и без смисъл, просто ще се разпадне, ще се самоубие, буквално или преносно.
Само че целта и смисълът първо трябва да се основават на истината. Ако живеем в лъжа, какъв е смисълът, каква е целта?!
Второ – те трябва да са непроменливи. Ако са нетрайни – днес са едни, а утре други, за какво са ти? Трето – трябва да се простират отвъд смъртта, защото ако ще умрат с теб в гроба, тогава какво значение имат в крайна сметка?!
Но дори и да имаме тези трите – цел и смисъл, основани на истината, непроменими и простиращи се отвъд смъртта, имаме нужда и от още едно нещо – любов. Човекът е създаден за любов – да обича и да бъде обичан. Целта и смисълът задължително трябва да се основават и на Любов. А основани ли са на любов, няма как да са безлични. Тогава стават индивидуални и не могат да се основават нито на идеология, нито на философия.
Съществува само една личност, която отговаря и на четирите изисквания. И това е Христос. Той казва: „Аз съм Пътят, Истината и Животът“. Истината не е концепция, не е идея, истината е личност. Христос е истината, Христос е непроменим, Христос е унищожил смъртта и Христос ни обича. Това е единственият път към осъществяването на човека.
И докато хората отхвърлят това от гордост, казвайки: „Не харесвам това, към което Христос ме призовава. Искам да определя истината сам за себе си, искам да си проправя свой собствен път“, Христос, от любов, ще те остави да го направиш, но няма как да изискваш същите награди, след като си се отклонил от пътя, който Той ти е проправил.
Последвайте ни в нашия YOUTUBE канал:
