.
Прост и понятен изглежда светът, когато си с лице към посоката на движението и когато тая посока съвпада с вътрешния ти тласък.
Завоят не е опасен, защото го виждаш.
Пропастта не е толкова страшна, защото не те дебне откъм гърба.
Насрещният вятър не е така противен, защото не те шиба изотзад, не разбърква косите и самочувствието ти.
Сега поне виждаш и знаеш своя път.
Колкото и да е стръмен, колкото и да е грапав, той е пред тебе и ти го поемаш.
Времето оправя своя ход според твоя ритъм, когато си с лице към посоката на движението.
Вече не те бие денят, не те бие часът, не те бие мигът, впуснати срещу тебе.
Времето лети успоредно с твоя устрем и те подканя да бързаш, да бързаш, да не изоставаш.
И ти го гониш, и се задъхваш, и самият ти ставаш времето.
Когато се слееш с него, то престава да те гнети, както лудият бяг на собствената ти кръв не буди в тебе чувство на загуба.
Може да не стигнеш надалече, може да паднеш, може да те сломят сред път, но самото твое тръгване в истинската твоя посока е вече стигане до нещо.
Бягството не е спасение. Бягството не е никакъв път. То е връщане назад и застой.
Да останеш верен на вътрешната си посока – най-трудното на тоя свят.
Гръм да се сгромоляса над главата ти! Няма къде да избягаш от своя път и от себе си.
Роден си човек, за да вървиш с лице напред.
Хоризонтът, преобърнат от собственото ти объркване, иде на мястото си и очертава вечната си линия: той се отваря пред тебе, макар и заоблачен.
Не можеш да избягаш от облаците, те са навред, над тебе и вътре в тебе.
Трябва да пробиеш облаците с главата си!
Да привлечеш гърма върху себе си. Няма друг път.
Над облаците има светлина.
Най-прекият път към светлината, единственият, води през облаците.
Трябва да вървиш, колкото и да е тежко, каквото и да те чака.
Каквото и да те чака.
