.

Братската обич е обич между равни. Майчината обич е към безпомощни.

Колкото и да са различни една от друга те имат една обща черта — по самата си природа не са ограничени до едно лице.

Ако обичам брат си аз обичам всички мои братя. Обичам ли детето си, аз обичам всички мои деца.

Не, повече от това — обичам всички деца, всички, които се нуждаят от помощта ми.

В противовес на тези два вида обич еротичната любов е влечение към пълно сливане, към единение с друг човек.

По природата си тя е изключителна, а не универсална.

Може би също така е най-измамливата форма.

Най-напред трябва да кажем, че еротичната любов се смесва с експлозивното преживяване „влюбване в някого“, с внезапното събаряне на съществуващите прегради между двама души, чужди един за друг.

Това преживяване на внезапна интимност по характера си е краткотрайно.

След като чуждият човек стане интимно близък и няма повече бариери за преодоляване от страна на партньора, няма и повече възможни ситуации за постигане на внезапна близост.

Обичащият познава вече „обичаното“ лице тъй добре, както себе си. Или може би е по-точно да се каже тъй слабо.

Ако имаше по-голяма дълбочина в изучаването на другото лице, ако обичащият можеше да изпита безпределността на своята личност, никога нямаше докрай да опознае обичаното лице — и чудото на сриване на преградите би настъпвало всеки ден.

Повечето хора бързо опознават и изчерпват собствената си личност, а също така и другите хора.

За тях интимността се създава предимно със сексуалните контакти.

И понеже изживяват часовете на раздяла главно като физическо отсъствие на партньора, физическата връзка е достатъчна за преодоляване разстоянието между двамата.

Има и друга фактори, които според много хора помагат за сближаване и за преодоляване на изолираността: споделяне на лични преживявания, надежди и тревоги, прибягване до детинщини или до детска наивност в обноските, създаване на общи интереси към света.

Дори изразяването на своя гняв, на омраза, пълната липса на въздържаност се приемат за интимност и с това могат да се обясняват перверзните „съблазни“, проявявани често между съпруг и съпруга, за които интимността е налице само в леглото или когато дават воля на взаимната си омраза или гняв.

С течение на времето тези форми на близост все повече избледняват и започва търсене на обич към друг човек, към нов непознат.

Пак чуждият човек се превръща в „интимен“ другар, отново влюбването е въодушевяващо и интензивно, отново то постепенно намалява силата си и свършва с желание за нови завоевания, нова любов — винаги с илюзията, че тя ще бъде различна от предишната.

Тази заблуда се подпомага от измамливия характер на сексуалните желания.

Сексуалното влечение цели сливане и в никакъв случай не се ограничава до физическа потребност, до облекчение от болезнено напрежение.

То обаче може да се стимулира от тревогата на самотата, от желанието, да покоряваш или да бъдеш покоряван, от суета, от желание да нараниш, дори да унищожиш, доколкото то може да бъде подтиквано от любовта.

Изглежда, сексуалното желание може да се съчетае с всякакви силни емоции и да получи стимул от тях, само една от които е любовта.

Понеже сексуалното желание у повечето хора се свързва с представата за любов, те лесно могат да изпаднат в заблуда, че се обичат, когато взаимно се желаят физически.

Любовта може да подбуди желанието за физическа близост.

В такъв случай физическата взаимност не е придружена от чувство за ненаситност, от стремеж да покоряваш или да бъдеш покоряван, а от нежност.

Ако желанието за физическа близост не е стимулирано от любов, ако еротичната любов не е същевременно братска обич, то тя никога не води до единение, надминаващо преходното оргийно състояние.

Сексуалното привличане създава за момента илюзия за единство, но без любов: такова „единство“ остава чуждите помежду си души тъй далеч, както са били и преди.

Понякога те започват да се срамуват един от друг, дори да се мразят, понеже след като се разсее илюзията, чувстват отчуждението си по-силно от преди.

Нежността в никакъв случай не е сублимация на сексуалния инстинкт, както мислеше Фройд.

Тя е пряк резултат на братската обич и съществува във физическите и нефизическите форми на обичта.

Еротичната любов, ако е любов, има едно предварително условие — аз обичам с цялата си същност и другото лице, той или тя, ми отвръща с цялата си същност.

В основата си всички човешки същества са идентични.

Всички сме част от Единното цяло, ние сме Една същност.

Не би трябвало да се прави разлика кого обичаме.

Обичта трябва да бъде по същество акт на волята, решение да свържеш изцяло живота си с този на другия човек.

Това е логичната основа на идеята за неразтрогваемостта на брака, както и за много форми на традиционни бракове, при които двамата партньори не се избират помежду си, а биват избирани и въпреки това се очаква да се обичат.

Тази идея е абсолютно неприемлива за западното общество.

Там се предполага любовта да бъде една спонтанна емоционална реакция на хора, внезапно обладани от покоряващо чувство.

От тази гледна точка изпъкват само особеностите на двамата, които се обичат, и остава в сянка истината, че всички мъже са неделими от Адам, а всички жени — от Ева.

Пропуска се един важен фактор в еротичната любов — волята.

Да обичаш някого не е въпрос само на силно чувство, а решение, преценка, обещание.

Ако любовта бе само чувство, нямаше да има основание за обещанието двамата да се обичат завинаги.

Едно чувство идва и може да си отиде.

Как да се твърди, че то ще остане завинаги, ако поведението ми изключва преценката и решението?

С оглед на тези разбирания човек би могъл да стигне до извода, че любовта — е изключително акт на воля и обвързване и затова всъщност няма значение, кои са двамата партньори.

Дали бракът е договорен от други или е резултат на собствен избор, веднъж сключен, действието на волята трябва да гарантира продължаването на любовта.

Това схващане като че ли пренебрегва парадоксалния характер на човешката природа и на еротичната любов.

Ние всички сме Едно — и въпреки това всеки от нас е уникална, неповторима същност.

Подобен парадокс се повтаря и в отношенията ни към другите.

Доколкото всички сме едно, можем да обичаме всеки по същия начин в смисъл на братска обич.

Но доколкото всички сме също така различни, еротичната любов предполага известни специфични, дълбоко индивидуални елементи, които съществуват между някои, макар и не между всички обичащи се двойки.

Двете становища — че еротичната любов е напълно индивидуално, уникално по своя характер привличане или че тя не е нищо друго освен акт на волята — са верни, или ако се изразим по-добре, истината не е нито едното, нито другото.

Затова схващането, че ако не е успешна една такава връзка, лесно може да бъде прекратена, е еднакво погрешно както и разбирането, че в никакъв случай тя не трябва да бъде разтрогвана.

„Изкуството да обичаш“