.

Канадският клиничен психолог и писател д-р Джордан Питърсън излезе със статия на 10.01.2022 г., специално за National Post, в която остро критикува мерките на канадското правителство за справяне с пандемията, в която призовава: „Отворете проклетата държава, преди канадците да са повредили нещо, което не можем да поправим!“

В ОТГОВОР НА СТРАХА ДЪРЖАВАТА СТАВА ВСЕ ПО-АВТОРИТАРНА

Този уикенд прекарах повече от три часа на телефона в опити да се свържа с отдела по онлайн сигурност на една от големите канадски банки. Една от сметките ми беше блокирана (защото имах нахалството да вляза в банкирането си от провинция Албърта – едно твърде неочаквано за системите за сигурност на банката събитие).

Оставиха ме на безкрайно изчакване, като междувременно бях подложен на онова, което корпоративният свят разбира под „музика“ (за да ме успокоят). След това ми предложиха да ми върнат обаждането, което и надлежно направиха 45 минути по-късно.

После отново ме оставиха на изчакване – и отново, и отново. Всичко това се случи, когато търпението ми вече беше изчерпано след опитите ми да си резервирам вътрешен полет в Канада.

Както много други канадци и аз не мога да се виждам с голям брой хора, които обичам и които през последните две години са достатъчно търпеливи да ми отвръщат със същото. Затваряния. Забрани. Ограничения за лични и обществени събирания. Предпазни мерки. Предпазни мерки. Предпазни мерки.

Но всичко бе отворено дотолкова, че принципно полетите за такива цели – принципно – отново бяха възможни. Затова в последния ден на 2021 г. с жена ми се възползвахме от възможността първо да летим до Комокс в провинция Британска Колумбия, а после, няколко дни по-късно, до родния ни град Феървю в Албърта.

Обаче авиолинията, за която си бяхме резервирали билети, отмени или отложи всичките ни шест полета. На всичкото отгоре нямаха никакви служители в цяло едно крило на летище „Едмънтън“. А това направи промяната на резервациите изключително сложна.

Пътуването ни до Британска Колумбия бе забавено с цял един ден, после с още един до Албърта (и по пътя ни към къщи в Торонто имаше още забавяния). Това отне доста голяма част от осемдневното ни пътуване. И всичко това от авиолиния, която доскоро беше образец за ефикасност.

Както повечето хора в Канада и в Западния свят с жена ми сме свикнали системите да работят. Когато в миналото сме си правели резервации за полети, с редки изключения, сме пристигали безопасно и навреме.

Когато сме използвали системите на банките си онлайн, сме получавали достъп до сметките си. Когато се е налагало да позвъним на отделите по сигурност заради проблем с влизането, сме успявали да говорим с някого, който ни е помагал.

И тъй като сме разглезени западняци, сме очаквали нещата да си останат така завинаги и неизменно. Защо?

Защото като цяло системите ни работеха. Учудващо добре. Електричеството (и отоплението – тук в Албърта е минус 40 и е така от три седмици) никога не е спирало. Самолетите са излитали и кацали навреме. Банките са били отворени, ефективни и честни.

Ала тук във Феървю в хранителните магазини има празни рафтове. Веригите за доставка, по които идваше храната ни – точно навреме – са под силно напрежение. Докато бях тук, разговарях с местна ресторантьорка, която държи пицарията, където работих преди четиридесет години. Едва се справя. И това важи за повечето местни предприятия.

Висях на телефона три часа в опити да оправя дребен проблем с банкирането си, след като полетът ми беше забавен с цял един ден, след като само четири дни по-рано бях претърпял подобно забавяне. И тъй като съм капризен западняк, свикнал с привилегиите си, започнах да мрънкам.

Имам си личен банкер, който движи делата ми, и му изпратих – на него и на сътрудника му – низ от оплаквания от услугата, която получавам. Те ми отговориха с извинения и ми казаха, че едва успяват да работят заради СОVID ограниченията, заради недостига на обслужващ персонал (причинен и от заболели служители), както и заради неспособността им да привлекат нови служители – проблем, от който в момента страдат много сфери на индустрията.

Не съм свикнал да съчувствам кой знае колко на мъчнотиите на големите и преуспяващи предприятия: банки, авиолинии, електроразпределителни и газоснабдителни дружества и подобни. Очаквам определен стандарт на обслужване, за да мога ефективно да движа своите дела, и ставам нетърпелив, когато се получат ненужни в обичайния ход на нещата забавяния.

Писмото от банката обаче ме накара да се поспра и да се замисля. Не беше само банката. Беше и авиолинията. Бяха и празните рафтове на хранителните магазини в северна Албърта. Беше и дъщерята на човека, за когото работех като готвач навремето, когато бях още юноша. Бяха магазинерите и хората с малък бизнес, с които бях разговарял по време на това пътуване.

Тласкаме към ръба сложните системи, от които зависим и които в своята често неблагодарна работа са учудващо ефективни и ефикасни.

Можете ли да се сетите за нещо по-невероятно от факта, че можем да получим безпроблемен достъп до парите си онлайн, като използваме системи, в които на практика няма рушвети и корупция? Само си представете колко много работа, доверие и ефикасност са били и все още са нужни, за да е възможно това.

Можете ли да се сетите за нещо по-невероятно от бързи, надеждни и не особено скъпи полети – както вътрешни, така и международни – в пълна безопасност? Или пък непрекъснатото снабдяване с почти всяка потребителска стока, която можете да си представите, насред изобилие от разнообразна и евтина храна?

Сега тези системи се тресат. Компрометирали сме ги сериозно с този безкраен и непредсказуем поток от ограничения, затваряния, разпоредби и полицейски часове.

Освен това с проявата на безкрайна щедрост от правителствената хазна за облекчаване стреса от отговора на СОVID подкопаваме и цялата си парична система. Играем си с огъня.

Провалихме два поредни коледни сезона. Животът е кратък. Събития като това са редки. Не позволяваме на децата да ходят на училище. Сеем недоверие в институциите си по един наистина опасен начин.

Плашим хората, за да ги накараме да се подчиняват.

Произвеждаме бюрократични учреждения, които хипотетично считат общественото здраве за най-висша ценност, но подчиняваме всичките си чисто политически институции на тази цел, защото ни липсва лидерство, и разчитаме на крайно ненадеждни допитвания за нашето мнение, за да прокарваме едромащабна политика.

Никога досега в живота си не съм виждал разпад от такъв мащаб на доверието в институциите.

Наскоро бях в Нашвил, щата Тенеси, САЩ. Никакви заключвания. Никакви маски. Никакви СОVID разпоредби, които си заслужава да споменем. Хората си карат живота. Защо е възможно това в Тенеси (и в други щати на САЩ като Флорида), когато тук в Квебек има полицейски час (полицейски час!), две години след началото на пандемията, при дял на вaкcиниpaните от почти 80%? Когато в Британска Колумбия все още са ограничени обществените събирания? Когато поставяме под огромно и неустойчиво напрежение всичките си сложни системи, които ни вършат такава добра работа и които ни дават такива удобства – насред житейските ни проблеми?

Лекът стана по-лош от болестта.

Разговарях със старши съветници на правителствата на канадските провинции. Не му се вижда краят на всичко това. Идеята, че канадската политика е или трябва да бъде управлявана „от науката“, не само не е вярна, но е и невъзможна, тъй като от научните факти към сложнотиите на политиката няма лесен път.

Взели сме решение – въз основа на проучване на мненията – да живеем в страх и да ставаме все по-авторитарни в отговор на този страх. Съществува и тази опасност – и тя е все по-реална.

Докога ще се въртим без посока, ще се крием зад маските си, ще се страхуваме да изпращаме децата си (за които опасността не е по-голяма от това да хванат грип) на училище, да искаме студентите да плащат таксите си за обучение в пълен размер за десеторазрядно онлайн „образование“, да настройваме членовете на семействата един срещу друг по въпросите за ваксинацията и – най-сериозното от всичко – да компрометиране чудесната икономическа машина, от която зависи и здравето ни?

Докато не решим да спрем.

Няма безопасен път напред. Избираме един или друг риск. Изберете си отрова: често това е изборът, който ни дава животът. Втръсна ми да живея под все по-авторитарния диктат на система на управление, загрижена за един-единствен риск, но в неведение за всички останали. А около нас нещата се тресат.

Стига толкова, канадци! Стига толкова, канадски политикани! Стига толкова маски! Стига толкова ограничения на обществените събирания! Стига толкова затваряния на ресторанти! Стига толкова подкопаване на общественото доверие!

Направете скапаните ваксини достъпни за всички, които ги искат. Спрете да използвате сила, за да подсигурите подчинение от страна на тези, които не ги искат. Някои от последните може и да са луди, но като цяло не са по-луди от останалите от нас.

Посочете дата. Отворете проклетата държава, преди да сме повредили нещо, което не можем да поправим.

Време е за малко смелост.

Нека заживеем отново!

Източник: Jordan Peterson: Open the damn country back up, before Canadians wreck something we can’t fix

Превод от английски: Стефан Д. Стефанов, 14.01.2022 г.

В подкрепа на думите на д-р Питърсън ще добавим, че в Канада вече имаме първото дело на отнемане на родителски права на нeвaкcиниpaн човек. BBC съобщава, че в провинция Квебек на нeвaкcиниpaн баща е отнето правото да вижда 12-годишното си дете, докато не се вaкcиниpa. Според думите на майката, тя е открила в социалните мрежи факта, че бащата не е вaкcиниpaн и се е възползвала, за да ограничи срещите със сина му.

Властите в Квебек обявиха по-рано тази седмица, че ще наложат данък върху жителите, които не са вaкcиниpaни срещу Соvid. Премиерът заяви, че данъкът е необходим, защото нeвaкcиниpaнитe, които съставляват около 15% от 8,6 милиона души в провинцията, заемат приблизително половината от леглата за спешни грижи в провинциалните бoлници и източват здpaвната система. 

Ей така, лека полека, си пълзят едни неща, дето накрая изглеждат страшни… И после всички ще питат: „Как стигнахме дотук!?“