.
Това е едно от последните послания на писателя Калин Терзийски в социалните мрежи. Написано е като поздрав за Рождество. В оригинал няма нито една главна буква…
„Мина още една година от откачената въртележка, която наричаме свой живот. Тъкмо накрая се роди за пореден път и Христос. Не знам дали ще му хареса това, което види с новите си, детински очи. Може би, струва ми се, като всеки мъдър млад човек, ще махне с ръка и ще си каже: е, все пак има доста какво да се подобрява, така че – надежда има. Надежда няма само когато няма какво да подобриш.
В тази година на небето или в някакъв свой, материалистически рай се пресели моя татинка – Никола. Не се мъчи много, защото знаеше, че това е безотговорно спрямо другите. Той беше от поколението, което ценеше отговорността повече от всичко. Накрая с горчива усмивка каза: „Татка, мре ми се.“ И аз го погалих по главата и кимнах. Майка ми не прие смъртта му и още го чака, подрежда дрехите му и ги сгъва, както е правила цял живот; все едно гали него.
Заживяхме двамата с нея – без да е ясно кой на кого помага повече. За мен най-голямата помощ от съвместния ни тих живот е това, че ми се струва, че ставам повече човек.
В тази година изчезна и издателството, в което издавах книгите си. Лексикон. Имаше и славни дни в нашия път заедно. С това издателство издадох едни от най-задълбочените си книги, които за жалост не са така желани и четени като по-малко задълбочените, но куриозни по-ранни мои книги. Както и да е. Минутите се влачат, годините летят. Все пак – ако някой има чудесно издателство, грижовно към авторите си и активно в работите си – може да ме потърси. Аз все още съм, според мен си, естествено, добър писател. Може и да не е така, но предпочитам да мисля, че е така.
В тази година усетих болки, разочарования, истинска мъка и безнадеждност – а какво по-поучително от това – само след такива изпитания разбираш, че все пак си жив, наистина жив. Нищо повече – просто жив. А това е много, невероятно много.
В тази година също така рисувах картини, срещах се с чудесни хора, живеех скромно – от магазина до вкъщи, до пред статива и четките, после – лекарствата на маминка, после малко зяпане в компютърния екран – някой смешен филм или готварски клип. Ако изчисля приблизително – за цялата година съм казал не повече от хиляда думи. Става въпрос – на глас. Още нямам навика да си говоря сам на глас, може би това е грешка. Хубавото може би е, че повечето от тези думи бяха здрави думи, думи за подкрепа и успокоение на страдащите души на приятели, познати и непознати.
Усетих изплъзващата се напълно младост, захождащата средна възраст, идващата старост. Ту ми беше някак тъжно, ту смешно. Какво нещо е животът – казвах си и плясвах с длани по старите си колене.
Не забравях да си напомням в тази година на изпитания, че е хубаво да се моля на Бог Христос не само когато ме е страх и искам нещо, а и когато съм блажен – за да му благодаря.
Въобще – животът тече и в това няма нищо лошо. Не всеки ден – всяка минута носи надежда, надеждата, че в следващата ще се случи отново чудо. Както винаги. Така че – Честито Рождество, мили приятели, и бъдете щастливи от живота си.“
