.

Ако някога може да се каже, че един мъж е успял заради жената зад него, това определено е Стивън Кинг.

Тя го насърчава дори и в най-трудните моменти.

“В една гореща нощ на лятото на 1970 година, се обърнах настрани, погледнах лежащото до мен момиче и го попитах дали иска да се омъжи за мен.

– Ще поговорим за това утре – каза тя – Сега трябва да поспя.

На сутринта тя каза, че женитбата не е добра идея, дори напротив, много е лоша, но въпреки това тя е съгласна.

Да, тя беше права, това беше лоша идея.

Младата жена се казваше Табита Спрюс и още не беше завършила образованието си, а аз бях току-що завършил, но не можех да си намеря работа дори и като учител.

Работех в една пералня и получавах толкова, колкото да не умра от глад. И двамата имахме студентски заеми и нямахме никакви спестявания.

Имах единствено два чифта бельо, два чифта дънки, два чифта обувки и проблеми с пиенето.

Определихме дата за сватбата: 2 януари 1971 година.

През есента с Таби се качихме на автобуса и отидохме до един известен бижутерски магазин в центъра на града. Помолихме да ни покажат най-евтината двойка венчални халки, която имат в магазина.

С прекрасна професионална усмивка, в която нямаше и капка милост към нас, продавачът ни показа един чифт тънки златни халки, струващи 15 долара.

Извадих портфейла си, който тогава държах завързан с велосипедна верига за колана на дънките и ги платих. Две венчални халки за 15 долара общо.

В автобуса на път за вкъщи намеквайки за качеството на златото на халките казах:

– Сигурен съм, че тези халки няколко дни след сватбата ще започнат да оставят зелени следи по пръстите ни.

Таби, която винаги имаше какво да каже, отговори:

– Надявам се, да ги носим достатъчно дълго, за да разберем това.

След два месеца и половина дойде времето да сложим един на друг тези брачни халки, които бяхме прибрали в едно чекмедже.

Костюмът, който бях облякъл ми беше голям, беше на брата на Таби. А бъдещата ми жена беше облечена в рокля, която беше сватбената рокля на една нейна приятелка.

Беше прекрасна и уплашена до смърт. След церемонията отидохме с наши приятели на сватбен прием (сандвичи с риба тон и сода), с моята кола, стар очукан „Буик“, на който едвам се превключваха скоростите. Карах и през цялото време с палеца си докосвах венчалната си халка на безименния ми пръст.

Няколко години след това – четири или пет – когато Таби миеше чиниите, нейната халка се измъкна от пръста ѝ и изчезна в канала.

Разглобих сифона на мивката, но от пръстена нямаше и следа. Беше безвъзвратно загубен.

Тогава вече можех да ѝ купя нова, много по-красива и скъпа халка, но тя се обливаше в сълзи заради загубата на първия си истински пръстен. Халката не струваше и осем долара, но за нея беше безценна.

Животът се отнесе добре към мен и моята кариера. Написах много бестселъри и спечелих милиони долари. Но през годините нито веднъж не съм свалил от ръката си тази евтина халка, от деня, в който моята жена с треперещи от вълнение устни и пръсти, и блестящи очи я сложи на ръката ми.

Знам, че това прилича на сладникава любовна история, но в живота това често се случва. Халката ми напомня за това, как живеехме тогава, за миниатюрната ни квартира, лошо работещата печка, шумният хладилник, скърцащите дъски на пода, студът през зимата и уличният шум през нощта…

Халката ме кара да се замисля за бъдещето, да помня какво имахме и какво нямахме в миналото, да си спомням какви прекрасни хлапета бяхме някога.

Халката не ми позволява да забравя, че цената на една вещ и нейната стойност не са непременно едно и също нещо.

Оттогава минаха 50 години, но зелена следа все още няма.“