.

Има актьори, които влизат в сърцето на публиката само с една роля. Има и такива, които с годините се превръщат в част от самата култура на една нация. Павел Поппандов без съмнение принадлежи към втората категория. С неговия особен тембър, с леко ироничната усмивка и неподражаемото чувство за хумор, той повече от половин век е на сцената и екрана – и продължава да бъде обичан.

Роден през 1946 г. в София, Павел Поппандов далеч не започва живота си с мисъл за актьорска слава. Работи като шлосер, после като шофьор – животът му върви по съвсем друг коловоз. Но съдбата има свои планове. Той влиза във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, учи при проф. Боян Дановски и скоро след дипломирането си вече е част от новата вълна в българското кино и театър.

За мнозина името на Поппандов е неразривно свързано с емблематичния филм „Оркестър без име“. Сцените с неговия герой се помнят и днес, а фразите му отдавна са се превърнали в част от народния хумор. Но актьорът никога не остава в сянката само на една роля. От „Васко да Гама от село Рупча“ до „13-та годеница на принца“, от сатирични до драматични превъплъщения, Поппандов винаги носи на екрана искреност и човещина.

През 80-те години заедно с Велко Кънев и Георги Мамалев той създава проекта НЛО – не просто телевизионно предаване, а културен феномен. „Клуб НЛО“ успява да съчетае смях, музика, сатира и социална критика в години, когато това никак не е лесно. Хуморът на Поппандов е остър, но никога злонамерен – винаги насочен към истината, поднесена с усмивка.

Освен киното и телевизията, Поппандов никога не изоставя театъра. Работил е в Студията за игрални филми, в театър „Възраждане“, а от 2006 г. е част от Сатиричния театър. На сцената той показва друго лице – по-интимно, по-сериозно, но все така заразително с енергията си.

През годините Павел Поппандов получава редица отличия – „Заслужил артист“, награди за мъжка роля на фестивали у нас и в чужбина. Но най-голямото признание винаги е оставало това на публиката – залите пълни, зрителите засмяни, хората, които след прожекцията или спектакъла си тръгват по-леки.

Днес Поппандов говори с откровеност за времето, за възрастта, за обществото. Не се страхува да критикува, да споделя мнение, да бъде честен – качество, което сякаш все по-рядко се среща. Казва, че намира утеха в природата, в работата с ръцете си, в срещите с младите. А усмивката му, тази, която познаваме от екрана, остава все така жива.

Никога няма да затворя очи за лъжата. Лицемерието е навсякъде. Това е много лошо, но човек не може да се пребори с него.

Когато правиш нещо, то трябва винаги да е подплатено с житейска истина. Актьорът трябва да знае, че го гледат много хора и по този начин влияе на тяхното възпитание и мироглед.

Преди 10 ноември съществуваше цензура, която съм изпитвал на гърба си. Въпреки всичко, тогава и в пиеси, и във филми се намираше начин да се каже нещо, което е забранено, чуждо на властимащите и на т.нар. измислена критика. Докато след 10-и, когато дойде демокрацията, изведнъж се оказа, че като няма спирачка, като няма цензура и нищо не се ражда. Защо – защото се появи едно особено чувство, много силно – страх. Започна една много опасна игра с тези т.нар. властимеющи, които не понасяха такова нещо.

Политиците са негодници. Той ще бъде никой в този живот, ако не е там. Погледнете в парламента колко мъртви души има.

Публиката ми дава живот, публиката ми дава здраве. Тя е панацеята и универсалното лекарство, което лекува всички болки. Най-вече духа.

За да си добър артист, не е достатъчно да имаш талант. Трябва да бъдеш преди всичко добър човек.

Основният ми вреден навик е това, че паля от четвърт оборот и това не е добре. Важно е да не ти е мокър кибритът, че тогава става лошо.

С ЕГН-то не можеш да се бориш. Човек се ражда и пълзи на четири крака. Лека-полека се изправя, изправя, изправя се в цял ръст. И годините започват да го натискат обратно, да го връщат отново към земята, на която е пълзял. Това е много, много тъжно и не мога да го приема. Бунтувам се с цялата си душа, обаче това е животът. 

За да критикуваш, трябва да си дадеш сметка какво критикуваш и защо. И дали ти самият не подлежиш на тази критика. И ако в това отношение действително си неуязвим, имаш право да го правиш. Иначе ти просто съществуваш, не живееш, а живуркаш. И ако подминеш всичко, което те вълнува и за което би трябвало да протестираш, това ще рефлектира върху следващия след теб, върху следващото поколение. Върху децата ни, върху внуците ни.