.
ДЕВА
Ти не ми каза „Обичам те“.
Каза ми „Сложи си шал, навън е хладно.“
Каза ми „Не забравяй да се обадиш на майка си.“
Каза ми „Тази лампа не е добре завита.“
И всичко това значеше много повече
от обикновено „обичам те“.
Ти беше Дева,
не онзи образ от витражите,
а жената с ръце, които създават ред
в моите разхвърляни мисли.
Жена, която не вярва в чудеса,
но всяка сутрин прави по едно
с чай,
с тишина,
с леко докосване на рамото ми,
преди още да съм отворил очи.
Обичаше с прецизност,
като хирург,
който знае, че сърцето е крехко,
че не бива да се пипа рязко,
че понякога любовта не е страст,
а дисциплина.
Ти никога не викаше.
Само поглеждаше.
И в този поглед имаше повече съд
от всички присъди, които съм получавал
от себе си.
Пазеше себе си зад усмивка,
зад списъци,
зад подредени книги,
които никога не пипам.
Но аз усещах пукнатините в гласа ти,
когато вечер си позволяваше
да бъдеш човек,
а не системата, която крепи света ми.
И сега, когато те няма,
все още прибирам чашите по твоя начин,
все още подравнявам възглавниците,
все още проверявам дали газта е спряна,
не защото съм станал по-внимателен,
а защото ти си тук
във всеки ред.
Във всеки жест.
Във всяко „всичко ще бъде наред“,
което си казвам сам,
а някога казваше ти.
Дева си
и знаеш, че любовта не е хаос.
Тя е ред,
който боли,
когато си тръгне.
Автор: Кирил Манев
Последвайте ни в нашия YOUTUBE канал:
