На 8-ми декември 1980-та пред Дакота билдинг в Ню Йорк отекват пет пистолетни изстрела. След което стрелецът спокойно разтваря тънка книжка и започва кротко да си чете от нея. Думи, думи, думи. Когато полицията идва, стрелецът обяснява, че за стрелбата била виновна… тази книжка. Тези пет изстрела променят света – поне света на пацифизма, на хипитата, на надеждата.

Стрелецът се казва Марк Дейвид Чапман. Куршумите попадат в тялото на великия певец на мира Джон Ленън. Той издъхва малко по-късно на път за болницата. А книгата в ръцете на Чапман се казва „Спасителят в ръжта”.

От смъртта на великия Ленън изминаха толкова много години, но музиката му продължава да вдъхновява, а каузата за мир, с която той се ангажира, и до днес не е изгубила силата си.

Не се страхувай да загубиш – ако човека не е на твоята вибрация, той така или иначе ще изчезне. Страхувай се да бездействаш и да изпуснеш възможност да бъдеш щастлив. Бъди себе си и бъди честен – търси яснота и тогава всичко ще дойде на своето място! Вселената винаги се грижи за теб! Винаги! Бъди честен – с това не се печелят много приятели, но тези, които се спечелят са безценни.

Когато отидох в училище ме попитаха: Ти какъв искаш да станеш като пораснеш? И аз написах: Щастлив. Те ми казаха, че не разбирам задачата, а аз им казах, че не разбират живота.

Ако направите нещо прекрасно и никой не го забелязва, не се натъжавайте. Всяка сутрин слънцето изнася прекрасен спектакъл, а по-голямата част от публиката го проспива.

Животът е това, което се случва, докато сме заети да правим други планове.

Едно нещо не можеш да скриеш – когато си куц отвътре.

Реалността оставя много на въображението.

Всички те обичат, когато си шест инча под земята.

Всичко, което казваме е да се даде шанс на мира.

Талантът е способността да вярваш в успеха.

Времето, което с удоволствие си загубил, не е загубено.

Част от мен подозира, че съм загубеняк, а другата счита, че съм всемогъщ.

Ако да бъдеш свръх егоцентричен, значи да вярваш в това, което правиш, в изкуството и музиката, тогава можете да ме наречете така. Аз вярвам в това, което правя и ще го кажа.

Както обикновено, зад всеки идиот има велика жена.

Когато се влюбих в Око, разбрах: „Господи, това е различно от всичко, което ми се е случвало досега… То е повече от хит, повече от злато, повече от всичко.

Мечта, която мечтаеш сам е само мечта. Мечта, която мечтаете заедно е реалност.

Превърни мечтата си в реалност. Ако искаш да спасиш Перу, спаси Перу. Възможно е да направиш всичко, но не и ако го оставиш на своите „лидери“. Не очаквай Картър или Рейгън, или Джон Ленън, или Йоко Оно, или Боб Дилън, или някой друг да дойдат и да го направят вместо теб. Трябва да го направиш ти самият.

Всичко е по-ясно, когато обичаш.

Получaваме дарa на любовта, но любовта е като ценно цвете. Не можеш просто да го приемеш, да го оставиш в саксията и да си мислиш, че то ще се грижи само за себе си. Ти трябва да продължаваш да го поливаш. Трябва да се грижиш за него и да го наторяваш.

Няма значение кого обичаш, къде обичаш, защо обичаш, кога обичаш и как обичаш. Важно е само, че обичаш.

Ако всеки искаше мир, вместо още един телевизор, щеше да има мир.

Представи си, че всички хора живееха в мир. Може да кажеш, че съм мечтател, но аз не съм единственият. Надявам се, че някой ден и ти ще се присъединиш към нас и светът ще стане едно…

Накрая всичко ще е ОК. Ако не е ОК, значи не е свършило.

А едно момче с момиченцето тук
още искат този свят да стане друг
самотни.
Та светът е като малък град –
всички могат да ни оскърбят
самотни.

ВРЕМЕ ЗА ПОЧИСТВАНЕ

Слънце по лицето,
в лунен прах – водата.
Двамата със тебе
сме на нашто място.
Ангелите ни обичат,
в рая са си боговете
и оракулът предрече –
с теб извадихме късмета.
Ето че почва – нека да почне
времето за почистване.
(Да им покажем на тия как става!)
Виж, царицата в кантората
как брои парите.
В кухнята пък царя прави
медените питки.
И без дружби, без омрази
сме съвсем свободни.
Всичко е добре на борда
на пълната хармония.
Ето че почва – нека да почне
времето за почистване.
(Да им покажем на тия как става!)
Дето и да бродим,
винаги се връщаме.
Центърът на всичко
вечно ще е вкъщи.
Ангелите ни обичат,
в рая са си боговете
и оракулът предрече –
с теб извадихме късмета.

БОГ

Бог е аршина,
с който да мерим
нашата горест.
Пак ще повторя:
Бог е аршина,
с който да мерим
нашата горест.
Не вярвам на магии,
не вярвам и на И-Дзин,
на Библията не вярвам,
не вярвам и на Хитлер,
и на Исус не вярвам,
не вярвам и на Кенеди,
не вярвам и на Буда,
не вярвам и на мантри,
не вярвам и на Гита,
не вярвам и на Йога,
не вярвам на Кралете,
не вярвам и на Цимерман,
не вярвам и на Елвис,
не вярвам и на „Бийтълс“,
аз вярвам само в мен,
в Йоко и в мен.
Това е истина.
Сънят ни свърши –
какво да казвам?
Сънят ни свърши.
Вчера.
Аз бях тъкач на сънища,
но днес съм прероден,
аз бях и моржът,
днес само Джон е в мен,
и тъй, приятели,
ще трябва да се продължи.
Сънят ни свърши.

ТЛЪСТОТО ПАПАГАЛЧЕ

Едно такова папагалче имам-
за мен приятел най-любим.
Из Англия кандилкаме се двама
и все тъй искам да вървим.

Аз кръстих папагалчето си Джефри –
тъй както моите деди.
На дядо си го кръстих, а пък дядо
бе дядо много щур преди.

Не всеки папагалчета обича –
гадинки жълти и добри.
Закусват разни с тях или го дават
на котараците дори.

Чудесна тлъста птичка моят чичо
изяде – спомням си добре.
Аз плаках и му виках: – Чичо Рони! –
Не искаше да разбере,

макар че казваше се всъщност Артър,
но всъщност бе все тая знам.
Нахлу във магазин за животинки,
изяде всичко живо там.

Преглеждаха го доктори да видят –
дано завинтят някой чарк.
Но толкоз бе изял, че най-накрая
той пукна като зоопарк.

Из стаята си като ходя, Джефри
чирика, пърха от сърце.
С лъжичка го нахранвам, а му готвя
препечен хляб с едно яйце.

То пее като всяко папагалче,
но само като има глас.
Най-често ми пропява във неделя –
тогава си го пускам аз.

Понякога из стаята полита
и каца върху моето легло.
А на главата ми щом се изака –
съвсем доволно е било.

Сега е на диета то, понеже
нагъва все тъй, без да спре –
и казват, наддаде ли още, трябва
върху бастун да се подпре.

Какво пък – папагалчето с бастуна –
ще бъде много гот, нали?
Представяш ли си – всички ще се смеят,
та чак корем да ги боли.

Това е папагалчето ми, значи –
дебеличко и жълтичко снове.
Обичам си го повече от тате
и съм на тридесет и две.

СЕДЯХ СИ ПОД

Седях си под дървото, самотувах,
тъй дребен, тлъст и примирен.
Не виждах нищичко, обаче чувах
как дама пееше за мен.

Поглеждам към небето да открия
отде е тоя дивен глас.
Съвсем съвсемнат, нищо не разбирам,
да чувам само мога аз.

– Проговори, яви се ти, магия! –
отеква тръпният ми вик. –
Край туй дърво си, не на мене тия! –
Но тя не ще да се яви.

Тъй сладко пееше, че чак приспа ме
за час или за два, ала
събуден, гледам – още няма дама,
като че ли не е била.

Загледан в клонките, се сецнах –
помислих си, че виждам – ей! –
едно мънинквичко прасенце
със сичка сила там да пей.

Изсмях се: – Мислих те за дама!
Дочувам: – Може и да съм. –
и виждам в миг как тази дама
въздига се и литва към.

Вижте още: БИЙТЪЛС И КОНЦЕРТЪТ НА ПОКРИВА ПРЕЗ 1969