В малък японски град на остров Окинава умирала една млада жена. Никой не разбрал причината за нейното заболяване, за да може да и помогне. Хората, добре я познавали, защото била съпруга на кмета.

За нейното лечение били поканени едни от най-добрите лекари и знахари, но със всеки ден животът я напускал. И един ден тя не станала от леглото си. Тогава разбрала, че животът си отива завинаги. Усетила, че душата бавно се отделя от тялото и се устремява нагоре. Жената се изпълнила със съжаление.

Настъпило ранно утро, времето в което тя обикновено се събуждала , за да започне своят ден – изпълнен с глъчка и грижа за околните. През последните дни тя живеела със своите спомени за младостта, за сватбата си, за раждането на децата, за тяхното детство.

Спомнила си за своята работа, за хората, с които се срещала през времето. За едно съжалила,за друго се усмихнала, за трето потъгувала. Но най-вече тя скръбяла, за това,че така несправедливо била наказана от съдбата. И изведнъж усетила, че тялото и станало леко, леко…

В този момент, погълната от новото, непознато преди чувство, някъде отвътре тя чула или по-скоро усетила, силен, но много приятен глас, който неочаквано я „попитал“ :

– Коя си ти?

– Аз съм Мегуми, жената на кмета – бързо и някак машинално отговорила тя.

– Аз не питам как се казваш и кой е твоя мъж. Кажи ми, коя си?

– Аз съм майка на три деца.

– Питам те: „Коя си“?

– Аз съм учителка в училище – продължила неуверено жената.

– Нима те питам колко деца имаш и къде работиш?

Жената съвсем се объркала. Но въпросът прозвучал отново. В него нямало припряност или недоволство. Но пък имало много любов, имало толкова време, колкото и било нужно. Тя чувствала това, но не знаела какво да отговори.

Тя давала все нови и нови отговори, но чувала един и същи въпрос: „Коя си ти?“ Сторило и се, че минала цяла вечност. Вече нямала никакви отговори.

Покорно замълчала и зачакала своята участ. Гласът мълчал. И в тази неподвижна тишина тя внезапно почти шепнешком казала:

– Аз съм тази, която се събужда всеки ден, за да обича, за да помага на семейството си и да учи децата в училище.

И в този момент нейното тяло потръпнало и тя почувствала, как топло одеяло завива нейното замръзнало тяло, как сърцето и бие така силно, че едва чува птичите песни отвън.

Без да обръща внимание на слабостта си, тя отметнала одеялото, станала от леглото, пристъпила до прозореца, отметнала пердето и лицето и се озарило от яркото утринно слънце.

Жената погледнала към часовника, било времето, в което тя обикновено се събуждала, за да започне своя нов ден – пълен с грижи и глъчка.

Облякла се, влязла в кухнята и… започнала своя нов ден, изпълнена със сили и енергия.

Тя открила своя икигай – този, заради който всеки от нас е дошъл на този свят, този, който ни дава сили и смисъл в живота.

Малко или голямо, това е нашето предназначение, което изпълва живота ни със съдържание и смисъл.

Това, което събужда любовта и ни дава светлина.

Това, без което ние се чувстваме опустошени, това, без което нашият живот бавно гасне от неизлечима болест.

Икигай – това, заради което ние се събуждаме всяко утро.