Тъй като религията е примитивна форма на философия – опит да се предложи изчерпателна представа за реалността, – много от митовете на религията са изопачени, драматизирани алегории, основаващи се на някаква частица истина, някакъв действителен, макар и дълбоко убягващ аспект от човешкото битие.

Една от тези алегории, особено страховита за хората, е митът за някакъв свръхестествен архивар, от когото нищо не може да се скрие, който записва всички човешки деяния – и добрите, и лошите, и благородните, и порочните – и в съдния ден изправя човека пред всичко записано.

Този мит е истинен, но не в екзистенциално, а в психологическо отношение. Безпощадният архивар е интегриращият механизъм в човешкото подсъзнание; а записаното е неговото усещане за живота.

Усещането за живота е предконцептуален еквивалент на метафизиката, емоционална, подсъзнателно интегрирана оценка на човека и на битието. То определя природата на емоционалните реакции на даден човек и същността на неговия характер.

Много преди човекът да достигне възрастта, на която може да разбере понятие като метафизика, той прави избор, формира си ценностни съждения, изпитва чувства и добива определена имплицитна представа за живота.

Всеки избор и ценностно съждение предполагат някаква оценка за себе си и за света наоколо – и особено за способността на човека да борави със света. Той може да достига до съзнателни заключения, които да са истинни или лъжливи; или пък може да остане умствено пасивен и просто да реагира на събитията (т.е. просто да чувства).

Но и в единия, и в другия случай неговият подсъзнателен механизъм сумира психологическите му дейности, интегрирайки неговите заключения, реакции или отказ от действия в един емоционален сбор, който създава обичаен модел и се превръща в негова автоматична реакция към околния свят.

Това, което е започнало като поредица от единични, отделни заключения (или отказ те да бъдат направени) относно неговите конкретни проблеми, се превръща в обобщено усещане за битието, имплицитна метафизика с убедителната мотивационна сила на едно постоянно, основополагащо чувство – чувство, което е част от всички други негови чувства и стои в основата на всичките му преживявания. Това е усещането за живота.

Доколкото човекът е умствено активен, т.е. мотивиран от желанието да знае, да разбира, умът му работи като програматор на неговия емоционален компютър – и усещането му за живота се оформя като едно умно съответствие на една рационална философия.

Доколкото един човек отказва да мисли, емоционалният му компютър бива програмиран от случайни влияния; от случайни впечатления, асоциации, подражания, посредством неасимилирани откъслеци от типични за средата клишета, посредством културна осмоза. Ако отказът или летаргията е главният метод за умствено функциониране на даден човек, резултатът е усещане за живота, в което господства страхът – душа, подобна на безформена буца глина, носеща отпечатъци от стъпки, отиващи в разни посоки. (В по-късна възраст подобен човек се оплаква, че е изгубил усещането си за идентичност; всъщност той никога не го е добивал.)

По своята природа човекът не може да се въздържи да не обобщава; той не може да живее миг за миг, без контекст, без минало или бъдеще; той не може да изключи способността си да интегрира, т.е. своята концептуална способност, и да ограничи съзнанието си до животинския перцептуален обхват.

Така, както съзнанието на животното не може да се разшири по такъв начин, че да борави с абстракции, съзнанието на човека не може да се свие дотолкова, че да борави единствено с непосредствените конкретики.

Неимоверно мощният интегриращ механизъм на човешкото съзнание съществува по рождение; единственият избор на човека е да го управлява, или да бъде управляван от него.

Тъй като, за да се използва този механизъм с когнитивна цел, е необходим акт на свободна воля – процес на мислене, – човекът може да избегне това усилие. Но ако постъпи така, случайността поема контрола: механизмът функционира на самотек, подобно на кола без шофьор; той продължава да интегрира, но го прави на сляпо, противоречиво, наслуки – не като инструмент за добиване на познание, а като инструмент за изопачаване, заблуда и кошмарен ужас, твърдо решен да унищожи съзнанието на бездейния си процесор.

Усещането за живота се формира посредством процес на емоционално обобщаване, който може да се опише като подсъзнателно съответствие на процеса на абстрахиране, тъй като представлява метод за класифициране и интегриране. Но това е процес на емоционално абстрахиране: той се състои в класифициране на нещата в зависимост о т чувствата, които предизвикват – т.е. в свързването, посредством асоциация или конотация, на всички онези неща, които притежават силата да карат индивида да изпитва същата (или подобна) емоция.

Ключово понятие във формирането на усещането за живота е думата важен. Това е понятие, принадлежащо към категорията на ценностите, тъй като предполага отговор на въпроса „важно за кого?“ Но неговото значение е различно от това на моралните ценности. „Важно“ не означава непременно „добро“.

То означава „качество, признак или положение, които имат право да получат внимание или да бъдат разгледани“ Но какво – във фундаментален смисъл, има право да получи внимание или да стане обект на размисъл? Действителността.

Важно е да се разбират нещата“, „важно е да слушам родителите си“, „важно е да действам самостоятелно“, „важно е да угаждам на другите“, „важно е да се боря за онова, което искам“, „важно е да не си създавам врагове“, „моят живот е важен“, „кой съм аз, че да се тикам между шамарите?“

Човекът е същество, което само създава душата си – а именно от подобни заключения е направена душата му. Интегрираният сбор от основните ценности на човека е неговото усещане за живота.

Усещането за живота представлява ранните ценностни интеграции на човек, които остават в неустановено, гъвкаво, лесно изменимо състояние, докато той събира познание, за да достигне до пълен концептуален контрол и по този начин да управлява вътрешния си механизъм.

Пълен концептуален контрол означава съзнателно направляван процес на когнитивна интеграция, т.е. – съзнателна философия за живота.

По времето, когато достига зрялост, човек притежава достатъчно познание, за да борави с широките фундаментални понятия; това е периодът, когато той осъзнава потребността да преведе своето несвързано усещане за живота в съзнателни термини. Това е периодът, когато човекът търси неща като смисъла на живота, принципи, идеали, ценности и – отчаяно – самоутвърждаване.

И тъй като в нашата антирационална култура не се прави нищо, с което да се помогне на младия ум при този жизненоважен преход, а се върши всичко възможно, за да се стигне до неговото възпрепятстване, осакатяване, затъпяване, резултатът е неистовата, истерична ирационалност на повечето юноши, особено в днешно време.

Тяхната агония е агонията на нероденото дете – на умове, които претърпяват атрофия във времето, отредено от природата за техния растеж.

Преходът от това, да те ръководи усещането за живота, към това, да те ръководи съзнателна философия, има множество форми.

Философията не заменя усещането за живота на човек, което продължава да функционира като автоматически интегриран сбор от неговите ценности. Но философията определя критериите на неговите емоционални интеграции в зависимост от една изцяло определена и последователна представа за действителността (ако и доколкото една философия е рационална).

Чувствата му произтичат от неговите напълно убедени преценки. Води умът, а чувствата следват.

При мнозина този процес на преход така и не се осъществява: те не се опитват да интегрират своето познание, да добият някакви съзнателни убеждения, и се оставят да ги води единствено тяхното нечленоразделно усещане за живота.

При повечето хора този преход е мъчителен и не изцяло успешен процес, който води до фундаментален вътрешен конфликт – сблъсък между съзнателните убеждения на един човек и неговото потискано, неопределено (или само частично определено) усещане за живота.

Много често този преход е непълен, както се случва при човек, чиито убеждения не са част от изцяло интегрирана философия, а са просто сбор от случайни, откъслечни, често противоречащи си идеи и следователно неговият ум ги възприема като неубедителни на фона на силата на подсъзнателната му метафизика.

В някои случаи усещането за живота на човека е по-добро (по-близко до истината) от типа идеи, които той приема. В други случаи усещането му за живота е много по-лошо от идеите, които той заявява, че приема, но не е в състояние напълно да осъществява на практика.

По ирония на съдбата в подобни случаи именно чувствата на човек се явяват своеобразни отмъстители за неговия пренебрегнат или предаден интелект.

За да живее, човекът трябва да действа; за да действа, той трябва да прави избор; за да прави избор, трябва да дефинира ценностен кодекс; за да дефинира ценностен кодекс, той трябва да знае какъв е и къде е – т.е. трябва да знае своята природа (включително и средствата си за познание) и природата на Вселената, в която действа – т.е. той се нуждае от метафизика, епистемология, етика, а това означава: философия. Той не може да избяга от тази потребност; единствената му алтернатива е дали философията, която го води, ще бъде избрана от неговия собствен ум, или ще бъде добита по случайност.

Ако умът му не му даде изчерпателна представа за битието, ще го стори неговото усещане за живота. Ако той се поддаде на векове организирани атаки срещу разума – на традиции, които предлагат порочна ирационалност или пълни безсмислици, маскирани като философия, – ако се предаде, обзет от летаргия или от объркване, отбягва фундаменталните проблеми и се занимава единствено с конкретиките на всекидневното си съществуване, усещането му за живота ще има превес: за добро или за лошо (а обикновено е за лошо) той е оставен на произвола на една подсъзнателна философия, която не познава, никога не е подлагал на проверка и изобщо не съзнава, че е възприел.

И после, когато година след година неговият страх, тревожност и несигурност се увеличават, той установява, че живее с усещане за някаква неведома, неопределима обреченост, сякаш очаквайки идването на съдния ден. Това което той не осъзнава, е, че всеки ден от живота му е съден ден – денят, в който се плаща за бездействието, за лъжите, за противоречията, за цензуриранията, които неговото подсъзнание е записало в свитъците за усещането му за живота.

А в подобен вид психологически архиви са най-черният грях.

След като се добие, усещането за живота не е твърдо и неизменно. То може да се променя и коригира – лесно, в младостта, докато все още е гъвкаво, или посредством продължително и по-тежко усилие в по-зрели години. Тъй като то представлява емоционален сбор, не може да бъде променяно с пряко волево действие. То се променя автоматично, но едва след продължителен процес на психологическо пренастройване, когато човек промени съзнателните си философски убеждения, ако изобщо го стори.

Независимо дали човек го коригира, или не, независимо дали е обективно съзвучно с реалността, или не, във всеки етап или във всяко състояние на своята определена същина чувството за живота винаги запазва една дълбоко лична характеристика; то отразява най-дълбоките ценности на човека; той го изживява като усещане за собствената си идентичност.

Именно усещането за живота е това, което го прави „индивидуалност“.

Човек се влюбва именно в усещането за живота на другия – в този основен сбор, тази фундаментална позиция или начин за справяне с битието, който представлява същината на една индивидуалност.

Човек се влюбва във въплъщението на ценностите, формиращи характера на другия, които са отразени в неговите най-широки цели или в най-дребните му жестове, които създават стила на душата му – индивидуалния стил на едно уникално, неповторимо, незаменимо съзнание. Именно собственото усещане за живота изпълнява ролята на това, което избира, и то откликва на онова, което разпознава у личността на другия като своите собствени основни ценности.

Това не е въпрос на изповядвани убеждения (макар че те не са без значение); въпрос е на много по-дълбока, съзнателна и подсъзнателна хармония.

При този процес на емоционално разпознаване са възможни множество грешки и трагични разочарования, тъй като усещането за живота само по себе си не е когнитивен водач, на който може да се разчита. И ако злото може да се степенува, в такъв случай едно от най-лошите последствия от мистицизма – що се отнася до човешкото страдание – е вярата, че любовта е свързана със „сърцето“, а не с ума, че любовта е чувство, независимо от разума, че любовта е сляпа и глуха за силата на философията.

Любовта е изразът на философията – на един подсъзнателен философски сбор – и може би никой друг аспект на човешкото съществуване не се нуждае толкова отчаяно от съзнателната сила на философията.

Когато от тази сила се поиска да удостовери и да подкрепи една емоционална оценка, когато любовта е съзнателно интегриране на разума и чувството, на ума и ценностите, тогава – и само тогава – тя е най-голямата награда за човешкия живот.

Изкуството е избирателно пресъздаване на действителността в зависимост от метафизичните ценностни съждения на един творец. То е онова, което интегрира и конкретизира метафизичните абстракции на човека. То е гласът на неговото усещане за живота. Изкуството като такова е предмет на същата загадъчна аура, на същите опасности, на същите трагедии – и понякога и на същата слава – като романтичната любов.

„Романтически манифест“

редактор: Виктор Иванов

Вижте още: Сексуалният избор на мъжа е сбор от неговите фундаментални убеждения – АЙН РАНД

Любовта не е бинт за гнойна рана – АЙН РАНД

Няма друг стандарт за лично достойнство, освен независимостта – АЙН РАНД