.
В сърцето на бурната руска история, където бушуват революционни ветрове и се преплитат надежди и разочарования, се ражда поет – Евгений Евтушенко. Не просто творец на думи, а глас на своето поколение, чиито стихове разтърсват устоите и пробуждат духовете.
Роден през 1932 г., Евтушенко израства в сянката на Втората световна война. Детството му е белязано от лишения, но и от жажда за живот и творчество. Още от ранна възраст той пише стихове, в които се преплитат лични преживявания и размисли за съдбата на родината му.
През 50-те години на миналия век Евтушенко се превръща в емблематична фигура на движението на „шестдесетниците“. Неговите стихове, изпълнени с гражданска позиция и емоционална сила, разтърсват устоите на социалистическия режим и пробуждат надежда за промяна.
„Бабий Яр“ – може би най-известната творба на Евтушенко – е пронзително стихотворение, посветено на трагедията в Киевската пропаст, където по време на Втората световна война са избити хиляди евреи. Стиховете му са обвинение не само срещу нацисткия режим, но и срещу мълчанието и бездействието.
Евтушенко не се страхува да говори за неудобни теми. Той пише за сталинизъм, за корупция, за несправедливост. Стиховете му са глътка свеж въздух в задушната атмосфера на тоталитарния режим.
Но Евтушенко е не само поет на протеста. Той е и майстор на лириката, на любовната поезия, на философските размисли. Стиховете му са изпълнени с емоция, с красота, с дълбоки прозрения за човешката душа.
Творчеството на Евтушенко е огромно. Той е автор на десетки сборници със стихове, поеми, романи, пиеси. Преведен е на десетки езици и е носител на множество престижни награди.
Евтушенко умира през 2017 г., но неговата поезия продължава да живее. Тя е завещание за поколенията, напомняне за силата на словото, за красотата на човешкия дух и за вечната борба за свобода и справедливост.
И докато ние четем неговите стихове, ние не просто се докосваме до красотата на езика. Ние се докосваме до душата на един поет, до сърцето на една епоха, до вечните ценности, които ни правят човеци.
БЕЗЛИЧНИ ХОРА НЯМА НА СВЕТА
Безлични хора няма на света.
Като планети са те във нощта.
Сред другите планети и звезди
със нещо свое всяка там блести.
И ако някой тихо е живял,
незабелязано е плакал или пял,
сред хората — неразличим и мил —
с това и интересен той е бил.
Че всеки има своя тайнствен свят,
щастливи мигове, с които е богат,
и в този свят — най-труден, страшен час,
но неизвестен, неразбран от нас.
Умира ли човек зад своя праг,
умира с него първият му сняг;
целувка първа или първи бой —
със себе си отнася всичко той.
Остават книгите с вълшебен дар,
картинките, мостовете; макар
да помним дълго множество неща —
отишло си е нещо от света!
Безмилостен закон — от векове.
Не хора мрат, а цели светове.
И незабравили и радости, и грях,
какво ли всъщност знаехме за тях?
Какво ли знаем в земните си дни
за брата, за любимите жени?
Узнали всичко, колко ли неща
не знаем и за родния баща.
Умират хора… Няма път назад.
Невъзвратим е оня техен свят.
И ми се ще, дори при мисълта,
че няма път обратен, да крещя…
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:
