Вселената е надарена с насока и воля - МАТИАС ДЕСМЕТ

.

Лятото на 1582 г. млад студент на име Галилео Галилей седи в катедралата в Пиза. Пред него стои свещеник и рецитира Светото писание. От сводестия таван над главата на свещеника виси полилей. Топлият летен бриз полъхва през отворените врати и люлее полилея. Понякога ветрецът издухва лампата далече от нейното място над олтара; друг път едва я поклаща.

Гласът на свещеника заглъхва. Очите на Галилео следят лампата – напред-назад, напред-назад. Той напипва пулса си и брои ударите на сърцето. Независимо колко далече се е залюляло, махалото винаги се връща към изходната си точка за едно и също време.

Случилото се в катедралата в Пиза по-късно приема митични пропорции като въплъщение на дълбоките културни и социални промени, които характеризират следващите векове.

Религиозният дискурс с неговата система от догми, извлечени от древните текстове, губи влиянието си. Вместо нещо, което Бог трябва да разкрие на човек, знанието става нещо, до което човек може да стигне сам. Всичко, което трябва да прави, е да наблюдава явленията с очите си и да разсъждава логично.

Религиозният дискурс е обърнал човешкия поглед навътре за хиляди години, като е отредил централно значение на представата за човека като грешник, който лъже и мами и изгубва себе си в светските изкушения; който трябва да се подготви за смъртта, защото тя в крайна сметка ще го застигне.

Ако човекът, Божието творение, страдал на този свят, това било защото не отговарял на мярката за морално и етично същество, защото живеел в грях. Не светът трябвало да се поставя под въпрос, а самият човек.

Всичко това се променило с възникването на науката: човекът повярвал, че със силата на разума може да приспособи света към себе си, като сам остане непроменен.

Събрал смелост и поел отговорност за съдбата си: щял да използва мощта на собствения си интелект, за да разбере света и да моделира ново, рационално общество.

Твърде дълго бил принуждаван да мълчи в името на Бог, който никой никога не бил виждал; твърде дълго обществото било обременявано с догми, които нямали каквито и да е рационално основание.

Дошло времето да разпръснем мрака със светлината на разума. Просвещението е освобождаване на човек от опеката, която си е наложил сам. Опеката означава неспособност на човек да използва способността си за разбиране, без да бъде напътстван от друг… Затова мотото на просвещението е: „Осмелете се да мислите! Имайте смелостта да използвате собствения си разум!“ – заявява през 1784 г. великият германски философ на Просвещението Имануел Кант.

Галилео се осмелил да мисли. След литургия той се втурнал към спалното помещение и започнал да прави опити с махала: променял тежестта на люлеещия се предмет, силата, която го задвижвала, дължината на веригата, на която бил окачен предметът.

Само няколко месеца по-късно успял да формулира основния закон, управляващ движението на махалото: само дължината на веригата влияе върху продължителността на движението.

Други блестящи мислители като Николай Коперник и Исак Нютон също смъкнали пелената от очите си, за да наблюдават света около себе си с открито съзнание. Те показали, че определени аспекти от действителността могат да бъдат предадени чрез математически и механистични формули с невероятна точност и прецизност. Изглеждало неоспоримо: книгата на Вселената била написана на езика на математиката.

Тези мислители не само се отличили с големи интелектуални постижения; те възприели и уникално хуманистично и етично гледище по отношение на света и неговите материални обекти. Имали смелостта да изоставят предразсъдъците и догмите на епохата.

Признавали невежеството си и проявявали любопитство и откритост към онова, което явленията имат да кажат сами за себе си. От това „незнание“ се родило ново познание – познание, за което те биха направили всичко, за което били готови да пожертват свободата, а понякога и живота си.

Новородената наука – това напъпило познание – имала всички характеристики на онова, което френският философ Мишел Фуко определя като „казване на истината“. Казването на истината е начин на говорене, който излиза извън някакъв установен социален консенсус.

Който говори истината, извършва пробив в закостенелия разказ, в който групата търси убежище, спокойствие и сигурност. По тази причина говоренето на истината е опасно начинание. То предизвиква страх в групата, който води до гняв и агресия.

Казването на истината е опасно. То обаче е и необходимо. Независимо колко плодоносен може да е социалният консенсус в определен момент, ако не се демонтира навреме и не се обновява, той започва да гние и в крайна сметка да действа задушаващо върху обществото.

Науката може по същество да бъде дефинирана като непредубеденост. Оригиналната практика на науката – онази, която легнала в основата на Просвещението – за кратко време отменила предразсъдъците относно нещата, които са обект на наблюдение.

Тя била открита за възможно най-голямо разнообразие от идеи и мисли, предположения и хипотези. Тя поощрявала съмнение и смятала несигурността за добродетел. Тя оставяла фактите да говорят сами за себе си и сами да решават с какъв вид разсъждение или теория да се свържат. По този начин фактите се превъплъщавали в думи като свежи покълнали истини.

Не само фактите имали свободата да се самоутвърждават. „Може да не съм съгласен с това, което казвате, но ще защитавам правото ви да го кажете с цената на живота си“ – заявява Волтер.

Науката освободила човека и от неговата незрялост, която той сам си бил наложил. Тя разбила властта на религиозната догма, която в обществената сфера се била изродила в принуда и потисничество, в преструвка и лицемерие, в измама и лъжи.

Тази непредубеденост донесла изобилни плодове.

Научният метод бил използван, за да се обясни и предскаже движението на небесните тела, да се опише движението на махала и да се изчисли гравитационно ускорение, както и да се изучава поведението на животните, да се разбере как функционира умът, да се опише структурата на езиците, да се сравняват културите една с друга.

Той можел да се адаптира гъвкаво към всяка област на проучване, всеки обект на изследване и довел до грандиозни открития във всяка област. Формите и цветовете придобили по-ясни очертания от всякога в светлината на науката; звуците звучали по-ясно от всякога за човешкия слух.

Тази откритост на ума, това вярно следване на Разума на всяка цена в крайна сметка родило в резултат от несекващи усилия в продължение на векове безподобни прозрения. Изненадващи прозрения.

Великите физици от първата половина на XX век доказват по най-безусловен начин, че същината на материята не може да бъде отделена от наблюдаващия субект. Те демонстрират, че наблюдението на даден материален обект променя самия обект. „Когато гледаме нещо, ние го променяме“ – заявява Ервин Шрьодингер.

Нещо повече – учените се отказват от илюзията, че човек може изобщо някога да постигне сигурност. С този принцип на несигурността Вернер Хайзенберг демонстрира, че е невъзможно да се определят еднозначно дори чисто материални факти като разположението на материални частици във времето и пространството.

Великите умове, които следват безкомпромисно разума и фактите, стигат до заключението, че същността на нещата в края на краищата е извън пределите на логиката и не може да се проумее напълно. Нилс Бор заключава, че само поезията е в състояние да опише абсурдното поведение на елементарните частици: „Когато става дума за атоми, езикът може да бъде използван само като поезия.“

Нилс Бор

Самата идея за предвидимост в материалния свят – прокламирана фанатично от френския учен Пиер-Симон Лаплас през XVIII век – е развенчана от американския математик и метеоролог Едуард Лоренц през XX век.

Дори да сте в състояние да предадете един сложен и динамичен феномен, каквито са повечето природни феномени, с математически формули, няма да можете дори с помощта на тези формули да предвидите поведението му и за една секунда напред.

И най-сетне, представата за Вселената като за инертен и лишен от посока механичен процес също се оказва научно неиздържана.

Теорията на хаоса доведе до истински революционното заключение, че материята се организира постоянно по начини, които вероятно не могат да бъдат обяснени с механистични понятия. Вселената е надарена с насока и воля.

Още през XVII век Нютон заявява: законите на механиката се прилагат само към много ограничена част от действителността. С напредъка на науката това става все по-ясно – поне за онези, които имат очи да го видят.

През XX век големият математик Рене Том формулира това по следния начин: „Онази част от действителността, която може да бъде описана добре от закони, позволяващи изчисления, е крайно ограничена.“ По-нататък той казва нещо още по-важно: „Всички големи теоретични открития по мое мнение са резултат от способността на техните откриватели да „влязат под кожата на нещата“, да чувстват емпатия към всички обекти от външния свят. Именно този тип идентификация трансформира едно обективно явление в конкретен мисловен експеримент.“

Това хвърля изненадваща светлина върху природата на науката. Повечето хора смятат, че науката означава да се прокарват сухи логически връзки между обективно наблюдаеми факти. Науката обаче в действителност се характеризира с емпатия, с резонантна взаимовръзка между наблюдателя и изследвания феномен.

Науката в чист вид се препъва в някаква непознаваема и мистериозна същност, която не се поддава на логично обяснение и която може да се опише единствен с езика на поезията и метафората.

Срещите с тази същност често са нещо, което бихме могли да определим като първично религиозно преживяване – религиозно преживяване, което не е предшествано и опорочено от религиозни институции и догми.

Макс Планк свидетелства за това преживяване по много директен и уязвим начин: накрая науката стига там, където религията е започнала някога: до личен контакт с Неназовимото.

Макс Планк и Алберт Айнщайн

Въз основа на този опит физиците от XX век преоценяват великите религиозни и мистични съчинения като Упанишадите. Съдържанието и структурата на тези текстове, образите и символите позволяват да схванем по-добре реалността в сравнение с всеки логичен, рационален дискурс.

Науката се е освободила от всички догми на религиозния дискурс само за да преоткрие – в края на дълго пътуване – мистичните и религиозни текстове и да им върне техния бляскав изначален статут на символични, метафорични текстове за онова, което остава винаги скрито от човешкия ум.

Неотклонното следване на Разума е довело до неговото висше, върховно постижение: очертаването на собствените му граници.

Човешкият ум е приел своите ограничения и е отсъдил отново, че мястото на върховното познание е свръх и отвъд собствените му предели.

Най-голямото постижение на науката е, че тя в крайна сметка се предава, стига до разбирането, че не може да бъде ръководен принцип за човека.

Не човешкият разум е в центъра на нещата, а човекът като индивид, който прави етични и морални избори, човекът във връзка със своя събрат, човекът във връзка с Неназовимото, което в сърцевината на нещата говори с него.

автор: Матиас Десмет