.
За Сартр свободата лежи в сърцевината на целия човешки опит и именно това отличава хората от останалите обекти на наблюдение.
Вещите просто пребивават в пространството в очакване някой да ги бутне или повлачи. Дори животните преди всичко се водят от присъщите за вида си инстинкти и поведение.
Единствено ние хората нямаме предзададена природа, а я формираме чрез действията си.
Разбира се, може да бъдем повлияни от законите на биологията, от културата или от средата си, но никой от тези елементи поотделно или в съвкупността им не съставлява детайлен план, от който да можем да бъдем възпроизведени.
Ние винаги се намираме една крачка пред себе си и в това движение напред непрестанно се самосътворяваме.
Може да си мислите, че се ръководите от нравствени закони, казвал Сартр, или че постъпвате по определен начин заради психическата си настройка, миналия си опит или под натиска на заобикалящите ви обстоятелства.
Всички тези фактори може да играят известна роля, но в съвкупността си те просто допринасят за „ситуацията”, от която трябва да изходите в действията си.
И дори тя да е непоносима – да броите минутите до екзекуцията си, да гниете в гестаповски затвор или да сте се надвесили над ръба на скала, – вие пак сте свободни да решите как да постъпите и в ума си, и на дела.
Независимо в какво положение сте поставени, вие трябва да избирате. И с този избор определяте какви ще бъдете.
Ако това ви звучи сложно и стряскащо, не грешите. Сартр не отрича, че необходимостта непрекъснато да вземате решения, влече чувство на непрестанно безпокойство.
Той нагнетява тази тревожност още повече, като изтъква, че действията ни наистина имат тежест.
Длъжни сме да правим всеки свой избор така, сякаш с него ангажираме цялото човечество, сякаш поемаме на плещите си бремето на отговорността за постъпките на всички хора.
Ако избягаме от отговорността, залъгвайки се, че сме жертва на обстоятелствата или на нечий лош съвет, значи погазваме повелите, които ни отправя животът, и избираме фалшиво съществуване, откъснато от собствената си автентичност.
Заедно с ужасното бреме идва и едно голямо обещание – екзестенциализмът на Сартр предполага, че човек може да бъде автентичен и свободен, стига да полага непрекъснати усилия.
Тази идея е колкото плашеща, толкова и въодушевяваща, и то по едни и същи причини.
Ето как самият Сартр я обобщава:
Няма отъпкана пътека, която да изведе човек до неговото избавление; той трябва непрекъснато да изнамира пътя си. Ала в това свое действие, той е свободен, отговорен, нетърсещ оправдания и всяка надежда се таи в него самия.
Действително окриляваща мисъл.
Не по-малко привлекателно е звучала и през 1945 г., когато самите устои на обществените и политическите институции били дълбоко разклатени от войната.
Във Франция, а и в други държави, хората имали пълното основание да искат да забравят близкото минало, нравствените компромиси и ужасите, за да съберат сили да започнат начисто.
Ала съществували и по-дъблоки причини съвременниците на Сартр да се стремят към обновление. По времето, когато той отправил своето послание, Европа лежала разорена в руини, сведенията за лагерите на смъртта наскоро били станали обществено достояние, а Хирошима и Нагасаки били сравнени със земята от атомните бомби.
Войната дала урок на хората – че те и техните събратя са способни да погазят напълно нормите на цивилизоваността.
Не е странно, че самата идея за съществуването на предзададена човешка природа била поставена под въпрос.
Какъвто и нов свят да се издигнел от пепелта, той най-вероятно трябвало да бъде създаден без уповаване на утвърдените авторитети, каквито били политиците, религиозните водачи и дори философите – старите философи, обитаващи своите далечни отвлечени светове.
Ала ето че се появил мислител от нова порода, готов да се хвърли с главата напред и напълно пригоден за тази цел.
Големият въпрос, който Сартр поставил пред съвременниците си в средата на четиридесетте години на двайсети век, бил: изхождайки от предпоставката, че сме свободни, как най-добре можем да оползотворим свободата си в тези смутни времена?
В своето есе „Краят на войната”, написано точно след хвърлянето на атомната бомба над Хирошима, той заставя читателите да решат в какъв свят искат да живеят и да го изградят.
Оттук нататък, казвал Сартр, винаги трябва да се водим от знанието, че сме в състояние да предизвикаме собствената си гибел и да заличим цялата си история, а вероятно и живота на земята.
Единственото, което стои между нас и разрухата, е свободният избор. Ако искаме да оцелеем, трябва да изберем живота.
Така той предложил философия, пригодена за нуждите на един биологичен вид, който току-що бил хвърлил в ужас сам себе си, ала същевременно бил готов да излезе от детството и да поеме отговорност за действията си.
Из „В кафенето на екзистенциалистите“, Сара Бейкуел