Завистта наистина е мъка за душата

.

Егоизмът и завистта – начало на всяко зло

Християнството винаги е казвало, че любовта към ближния би трябвало определя човешкото общуване. Но тя не може да се изяви, ако не обичаме другите хора като себе си.

На мнозина това изглежда много трудно, даже несправедливо. Но какво вършим тогава всеки ден? Отиваме някъде с приятел и ни се иска да получим по-голямо внимание от него. Винаги е така. Защо?Може би той е по-умен, по-надарен с чувство за хумор? Не е ли несправедливо това наше желание? Не е ли по-добре да дружим с интересни хора, отколкото да мислим постоянно за прославата си?

Егоизмът не ни оставя време за реални преценки. Аз трябва да получа най-голямото внимание, защото съм „аз“, без други основания.

Ако обичаме хората, ще гледаме толкова трезво на себе си, колкото на тях. Но примерите на егоизъм дори в един-единствен ден от нашия живот са трудно изчислими.

Пътуваме във влака с друг приятел. Отбиваме се във вагон-ресторана и някой ни задига багажа. Радваме се, нашият багаж е бил по-малък.

Мнението ни е съвсем различно, когато виним другите за егоизма им. „Винаги гледа да се изтъкне повече от мен…“ „Уж ми е приятел, а никога не ми съчувства…“ Трябва много да внимаваме, когато съдим тях, да не осъдим себе си. Не вършим ли същите неща?

Наистина е трудно да сме еднакво справедливи към себе си и другите. Не го ли постигнем обаче, хриситянската ни вяра е под съмнение. Не можеш да обичаш Бога, без да обичаш хората.

Коренът на греха, семето на всяко нравствено зло е вътре в нас, в сърцето ни.

Егоизмът се поражда от три основни мисли:

— Кой е като мен?
— Искам всичко да имам.
— Искам да живея за свое удоволствие.

Незнание и безчувственост

Себепревъзнасянсто е всеобща болест. То не подминава нито умните, нито глупавите, нито красивите, нито грозните, нито царя, нито просяка.

Има един предел, който ни е поставен от Бога и ни сочи нашето истинско положение в природата и нормалното положение на обществото. Всеки се поставя над този предел.

Казваме: „Аз съм по-добър от другите архитекти…“, „Аз съм по-добър от другите майстори…“. Чуваме го на всяка крачка. „Ако животът ми не беше се развил по този начин, днес щях да съм генерал…“ /съответно – министър, режисьор, спортен шампион, милионер и т.н./.

Но защо нашият живот се развива по определен начин? Този въпрос не си задаваме, но затова пък винаги се питам: „Защо неговият живот върви така добре? Откъде-накъде?“.

Не можем да отговорим на втория въпрос, щом не си задаваме първия; ала оттук започват толкова много тъмни мисли, много злини: „Засенчва ме с нахалството си, иде ми да го убия!“, „Засега не мога да се справя с него, но ще му подлея вода…“

Искам всичко да е мое. А защо? Мога ли да спя на десет легла едновременно? Да ям петдесет пъти на ден? Не, но ще имам надмощие над другите, което ще задоволява егото ми.

Егоистът не прави и една стъпка, без да има от това някаква полза. Душата му е погълната от вещите, парите, кариерата, стремежа към власт.

Когато живеем единствено за своя полза или свое удоволствие, земната чувственост и тялото потискат изцяло душата. Важно е удоволствието, получавано от чуждото преклонение, чувствените наслаждения.

За Бога, за духовни неща, за съвест, за безкористен дълг не може да става дума. Колкото повече се отдаваме на наслажденията, толкова по-тесен става кръгът на нашата свобода.

Понякога се сещаме за липсата на духовен живот, но я оправдаваме светкавично със своята разсеяност или голяма заетост. А става въпрос за незнание и душевна безчувственост.

Завистта – ад приживе

Колкото и да се себепревъзнасяме, мисълта, че има хора, които ни превъзхождат със своите качества или са постигнали повече от нас, не ни оставя на спокойствие. Когато изпитваме завист към някого от тях, ние се тормозим постоянно и приживе попадаме в ада. 

Най-парадоксалното е, че завиждаме даже на онези, които са забогатели по нечестен път. А би трябвало да го съжаляваме. Не означава ли това, че имаме неосъзната готовност да извършим същото, ако ни се отдаде възможност?

Може би живеем прилично, не търпим някакво зло. Не е ли тогава невероятно, че скърбим, защото виждаме благополучието на другия? И върхът на целия този бяс – завистта към роднини и приятели…

Колко често се среща и какви лицемерни усилия изисква тя от хората, за да я прикрият! Казано ни е да обичаме враговете си, а ние ненавиждаме онези, които ни обичат… Какво всъщност представляваме? Не ставаме ли подобни на демони?

Завистта разрушава човешкото общество, тя е погубвала цели народи, тъй като владетелите са завиждали на други владетели. Тя е майка на убийството. Каин убива брат си Авел от завист.

Всъщност, трудно е да кажем къде е нейният предел. Завижда се и на високонравствени хора – не заради имотите им, а за уважението, с което се ползват в обществото. По пътя им се слагат примки, похулва се честта им. Но с тях ли само воюва завистникът или с Оня също, на когото служат?

Много трудно е, разбира се, за себелюбеца да стигне до благодатното човешко състояние, когато умеем да се радваме на чуждото добро. Искат се големи усилия, изминава се дълъг път. Но колкото по-рано започне, толкова по-малко ще са греховете, тежащи на душата му. Апостол Павел ни съветва да се радваме заедно с радващите се и да плачем заедно с плачещите.

„Защо се помрачи лицето ти?“ – казва Бог на Каин.

Трудът, талантът, успехите, богатството, почестите, добродетелите и дори щастливият семеен живот на другите хора – всичко това е предмет на мъка за завистника. Завистта наистина е мъка за душата. Тя не ни позволява да се наслаждаваме на всичко, което имаме, защото ни гризе желанието да получим и онова, което има някой друг.

Нашето истинско богатство

Земните дарове и духовните качества не се раздават поравно. Важното изпълняваш своето предназначение, да умножаваш дадения ти талант и да се трудиш според силите си.

Ако не можем да се разпореждаме с по-малкото, което сме получили, защо трябва да завиждаме на оня, комуто е дадено повече? Искаме да разрушим чуждия покой, чуждата чест, чуждото имущество. С какво право? Та нали човекът, на когото толкова завиждаме, не ни е сторил нищо лошо? Той има повече неща от нас, но не отнема нашите.

Да, но не заслужава мястото, което заема? По-добре е в такъв случай да го съжалим – рано или късно ще има неприятности.

Завистта е страшна болест, тя е донесла много сълзи, беди, разрушения и наистина е в основата на всяко зло.

Какво остава от земната слава, земното богатство, земната красота?
Нищо…

Нашето истинско богатство са вярата в Бога и плодовете от добрите ни дела, с които ще застанем някога пред Него – нашия небесен Баща.

Лицето на големия завистник е винаги намръщено, тъжно, недоволно, то сякаш носи печата на Каин. Естествено, той забравя нещо просто: колкото е по-висока длъжността ти, колкото са по-големи имотите и предприятията ти, толкова по-силни са тревогите ти, по-дълго е безсънието. 

Всеки може да се изгуби за минута, затова го пазиш с огромно напрежение и скъпоструващи усилия.

Съществуват мъдри хора, които не искат такъв живот, не се стремят към него. Те се задоволяват с по-малко, но имат всеки ден своите часове на семейна радост и приятелска топлина, гледат на света с широко отворени очи.

Не е нужно да си богат, за да откриеш колко съвършено всемъдрият Бог е създал този свят!

Източник: „Хриситянска етика“
Автори: проф. д-р Димитър Киров, проф. д-р Дечко Свиленов, Димитър Коруджиев

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:

Вижте още: Което е тебе омразно, недей го прави другиму