.

Ако изследваш хода на човешката съдба, ще видиш, че лекомислието може да доведе до всякакво зло.

Високите постове приличат на отвесни скали: само орлите или пълзящите се издигат до върха им.

Всеки човек, на когото е възложено задължението да заповядва на другите, ако не е подчинен на закона, се подчинява само на своите страсти.

Безнравствеността на сърцето е доказателство за ограничеността на ума.

Когато бедата в страната е повсеместна, егоизмът е всеобщ.

Само тези, които са готови да загинат за нея, знаят какво означава свобода.

Снизходителността е единствената добродетел, която би било опасно да се проповядва, макар че е толкова полезно да се прилага на дело.

В живота се налага да избираме между скуката и страданието…

Ентусиазмът, независимо какъв, изглежда нелеп за онези, които не го изпитват.

Разочарованието, хилейки се, върви след ентусиазма.

Суетата е враг на амбицията; тя обича да омаловажава това, което не може да получи.

Твърдият човек приписва всичко на волята, възторженият – на въображението, а чувствителният – на любовта.

Умът се изтощава, но езикът на сърцето е неизтощим.

Без съмнение правим грешки, когато сме изпълнени с прекалено много доверие. Но по-често грешим, когато сме изпълнени с прекалено недоверие.

Външността на жената – каквито и да са силата или широтата на нейния ум, каквато и да е важността на нейните занимания – винаги ще бъде или подкрепа, или препятствие в историята на нейния живот.

Когато обичаш човека и не се чувстваш любим, всичко те оскърбява – и всеки миг чувстваш болка и едва ли не унижение.

Лесно е да бъдеш твърд, когато си безчувствен…

Любовта е история в живота на жената и епизод в живота на мъжа.

Не е достатъчно само да прощаваме обидите и злините; трябва да умеем и да ги забравяме.

Умът се състои в способността да се вижда сходството на различните неща и различието на сходните.

Човекът, посветил се на преследването на пълно щастие, ще се окаже най-нещастния от всички хора.

Ако не умееш да виеш с вълците, не се опитвай да живееш с тях.

Ан дьо Стал е писателката, която учeла хората да мислят и от която Наполеон се страхувал. Известна още като Мадам дьо Стал, тя е известна писателка и ораторка от френско-швейцарски произход, която всесилният Наполеон Бонапарт считал за свой личен враг. По простата причина, че тя имала смелостта открито да порицае неговата политика и поведение.

Родена е във Франция през 1766 г. От баща си, който е финансов министър при крал Луи XVI, Ан наследява бързия ум и наблюдателността. Тя се обучава толкова добре, че на 15 години вече можела спокойно да съветва баща си по финансови въпроси, което и правела.

Майката на Ан организирала известен в Париж литературен салон, в който се събирал цветът на светското общество, а най-талантливи писатели и поети представяли своите произведения. Именно на тези сбирки, Ан решава, че и тя ще преследва литературна кариера. Не се знае колко трудове е написала, донякъде и поради факта, че голям брой от тях са били забранени за публикуване с указ на Наполеон.

Острите писания и речи на Ан дьо Стал, както и политическите й възгледи, които Наполеон не приемал, довели до решението му през 1803 г. да я изсели от Париж и да й забрани да приближава града на по-малко от 200 км. Този ход променил живота на Ан и тя заминала в изгнание извън Франция. За времето на изгнанието си обиколила цяла Европа, сприятелила се с Гьоте, а Пушкин бил във възторг от ораторския й талант.

Според приближените й, Ан имала рядък дар: тя учела хората да мислят. Даже и тези, които никога преди не се били занимавали с това. Ан дьо Стал увличала хората и била от тези движещи сили, които могат да предизвикат преврат и да сменят хода на историята. Следователно не е чудно защо Наполеон я причислява към личните си врагове.

Ан дьо Стал е представителка на либералното течение във френския романтизъм. Тя е известна като човек, който предизвиква моралните норми и обществените стереотипи. Авторка е на трудовете „За влиянието на страстите върху индивидите и нациите“ (1796), „За литературата, разглеждана във взаимоотношенията ѝ с обществените институции“ (1800), „За Германия“ (1810), както и на романите „Делфин“ (1802) и „Корин“ (1807) и др.

Ан дьо Стал се завръща триумфално в Париж през 1814 г. (когато Наполеон е вече в изгнание), където умира 3 години по-късно.